Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Този беше малък — каза тя със слаб глас. — Удържах го.

— Да, удържахте го.

Инхалаторът още беше в ръката й. Погледна го, после го пусна в джоба си. Навеждайки се напред, тя ме хвана за ръката и отново я стисна. Издиша. Вдиша. Усетих дъха й — хладен ментов полъх.

Бяхме толкова близо един до друг, чувах ударите на сърцето й. Вниманието ми обаче бе насочено да улови други шумове — от стъпки. Мислех си какво би станало, ако Мелиса се върне и ни завари така.

Когато ръката й се отпусна, тя я отдръпна от мен. Още една-две минути и дишането й се нормализира съвсем.

— Да повикам ли някого? — попитах я аз.

— Не, не, вече съм добре. — Тя потупа джоба си.

— Какво има в инхалатора?

— Мускулен релаксант. Урсула и доктор Габни са го разработили. Много е добър. За кратко време.

— Да ви донеса ли малко вода? — попитах.

— Не, не, добре съм. Наистина. Изглежда по-лошо, отколкото е всъщност. Това беше малък… първият от… четири седмици… Аз…

— Много важен разговор проведохте.

Тя сложи ръка на устата си.

— Мелиса!

Скочи като ужилена и изхвръкна от стаята.

Хукнах подир нея, следвайки стройната й фигура по коридора, после по една спираловидна стълба. Гледах да не я изпусна, в противен случай като нищо щях да се изгубя.

Стълбата излизаше на къс коридор, точно до склад за продукти, голям като хола ми. Минахме през него и влязохме в кухнята — огромна зала в кремавожълто, чийто под бе постлан с шестоъгълни теракотни плочки. От двете страни бе пълно с хладилници и фризери, имаше и бокс за разфасоване на месо с месарски плот. От тавана, окачени на метални стелажи, висяха най-различни медни съдове и инструменти.

Никакви кухненски миризми. На един от плотовете имаше купа с плодове. Ресторантската печка с осем котлона бе пуста.

Джина Рамп ме изведе оттук и двамата влязохме в друга, по-малка кухня, след което се озовахме в голяма столова, която без проблем би приютила цяла конференция. През високите френски врати тъкмо влизаха двама мъже с тенис ракети в ръцете и кърпи около вратовете. И двамата бяха едри и добре сложени.

По-младият бе между двадесет и тридесет, с гъста и дълга руса коса, стигаща до раменете му. Издълженото и слабовато лице бе одухотворено от тъмните очи и трапчинката в брадичката му, толкова дълбока, че в нея можеше да скрие цял диамант. Тенът му едва ли можеше да се придобие само за едно лято.

Другият мъж — според мен около петдесетте — беше по-тежък, но не и отпуснат — дългогодишен атлет, останал си цял живот във форма. Масивна челюст и синеок поглед. Късо подстригана коса, с побелели слепоочия, посивели мустачки, подрязани точно на ширина с устата му. Грубоват и малко червендалест. Мъжът от Страната на Марлборо.

Той вдигна едната си вежда и попита:

— Джина? Какво става?

Гласът му бе сочен и резониращ, от оня тип, който винаги е дружелюбен, дори и когато не е.

— Виждал ли си Мелиса, Дон?

— Излезе с Ноел…

— С Ноел ?

— Той се занимаваше с колите, тя изхвръкна от къщата като прилеп от царството на Хадес, каза му нещо, двамата се качиха и отпрашиха нанякъде. В корвета. Нещо се е случило ли, Джийн?

— О, боже! — отпусна рамене Джина.

Мъжът с мустачките я прегърна през рамо и хвърли още един изпитателен поглед към мен.

— Какво става тук?

Джина успя да докара нещо като усмивка и докосна лицето му.

— Нищо, Дон. Просто… Това е доктор Делауер. Психологът, за когото ти говорих. Двамата с него се опитахме да убедим Мелиса за Харвард и тя се разстрои. Сигурна съм, че ще й мине.

Той взе ръцете й в своите, сви устни така, че мустачките се пречупиха в средата с връх, насочен нагоре, и отново свъси вежди. Силен в мълчанието си. Още един роден за камера…

— Докторе, това е съпругът ми Доналд Рамп. Дон, доктор Алекс Делауер.

— Приятно ми е да се запозная с вас.

Рамп протегна твърдата си здрава ръка и кратко стисна моята. По-младият мъж се бе оттеглил в ъгъла на стаята и разглеждаше една кристална ваза с очарование твърде подчертано, за да бъде неподправено.

Джина се извърна към него.

— Как си днес, Тод?

Вазата слезе плавно от ръцете му и кацна на масата.

— Чудесно, госпожо Рамп. А вие?

— Карам я някак, Тод. Как беше Дон днес?

Русият й отговори с усмивка като от реклама на паста за зъби.

— Усвоил е вече движенията. Сега трябва само да работи по тях.

Рамп изпъшка и се протегна.

— Тия стари кокали умират, като чуят думата „работа“. — Обръщайки се към мен: — Докторе, това е Тод Никуист. Мой учител и треньор по тенис и главен инквизитор.