Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Това, което би могло да бъде просто една монолитна грамада, бе всъщност едва ли не внушителен монумент. Освен това бе изненадващо приятен за окото — професионално виждане плюс волни извивки на молива, воден от въображението на архитекта. Високи прозорци с арки, зарешетени с боядисано в яркозелено ковано желязо. Балкони, веранди, капчуци, балюстради — всичко това изваяно съвършено от кремав варовик. Източното крило — с колонади от същия варовик. Испанските червени керемиди бяха наредени по покрива с прецизността на венецианска мозайка. Петоъгълни вдлъбнати прозорчета — разхвърляни тук-там с предизвикателно презрение към синхрона, но с безпогрешно чувство за баланс.

И все пак самият размер на къщата, както и самотата бяха потискащи и навяваха тъга. Като празен музей. Интересно за посещение място, но лично аз не бих предпочел да боледувам от никаква фобия тук.

Паркирах и слязох. Щракането на ножиците се съпровождаше от чуруликането на птичките и шума на вятъра в листака на дърветата. Изкачих стълбите, мислейки си какво ли е да порасне човек тук, и то като единствено дете.

Предната веранда бе достатъчно голяма, за да побере цял камион — двойни врати от лакиран дъб, с обков от ковано желязо, като всяка половина бе разделена на шест релефа, изобразяващи селски сцени, смътно навяващи спомени за часовете по литература в училище — Чосър може би. Натиснах звънеца и ги заразглеждах.

Чу се двугласна баритонова камбанка, дясното крило се отвори, и на прага застана Мелиса, облечена в бяла блузка, изгладени дънки и бели маратонки. Изглеждаше по-миниатюрна от всякога. Кукличка за кукленска къщичка, построена в твърде голям за нея мащаб.

Тя сви рамене и каза:

— Какво място, а?

— Много е красиво.

Тя се усмихна с облекчение.

— Баща ми е проектирал всичко. Бил е архитект.

Това бе най-многото, което бе казала за него за девет години. Чудех се какво ли още ще излезе, след като реших да направя това посещение в дома.

Тя леко ме докосна по лакътя, после отдръпна ръка:

— Нека ви разведа наоколо.

Наоколо се оказаха обширни пространства, претъпкани от съкровища — антре, голямо колкото баскетболно игрище, в чийто заден край се виеше широко стълбище от зелен мрамор. А отвъд стълбището — стая след стая, огромни като галерии. Галерии, построени за показ, просторни и тихи, с неизвестно предназначение. Тавани като в катедрала, огледални повърхности, гоблени, малки прозорчета с цветни витражи, цял калейдоскоп от ориенталски килими по мраморния под, боядисани на ръка плочки и орехов френски паркет. Толкова блясък и пищност, че сетивата ми се претовариха и усетих как губя равновесие.

Мелиса сочеше с ръка и разказваше — малък гид в собствения си дом. Намирахме се в петоъгълна стая без прозорци, отвсякъде обградени от претъпкани с книги стелажи. Тя посочи една осветена от насочена лампа картина, провесена над камината.

— А това е Гоя. „Херцогът на Монтеро, възседнал жребеца си“. Татко я купил от Испания, когато изкуството тогава било на далеч по-разумни цени. Не го интересувало кое е модерно — допреди няколко години това било считано за незначително произведение на Гоя, твърде декоративно било. Изобщо портретната живопис не била на мода. Сега обаче организаторите на търгове непрекъснато ни пишат. Баща ми е бил достатъчно далновиден да отиде до Англия и да донесе куп произведения на пред Рафаелови майстори, когато никой не им обръщал внимание и всички ги смятали за кич.

— Доста неща знаеш — забелязах аз.

Тя се изчерви.

— Научиха ме.

— Джейкъб?

Тя кимна и отклони поглед.

— Както и да е, сигурна съм, че видяхте достатъчно за един ден.

Завъртя се на пети и тръгна да излиза от стаята, последвана от мен. Излязохме от претъпканата с книги зала, минахме през отворената врата на следващото огромно пространство, чийто таван този път представляваше орехов гредоред, боядисан на ръка, и високи френски врати. През прозорците се виждаше още зеленина, горички и цветя, каменни алеи, беседки, аметистовосин плувен басейн, а по-нататък, зад покритата от увивни растения асма с метнат отгоре прозрачен брезент, се чуваха отмерените удари на тенис ракети.

На около шестдесет метра по-натам, откъм лявата страна на двора, имаше дълга постройка в бежов цвят, прилична на конюшня — десетина-дванадесет дървени врати, някои от тях леко отворени, пред които имаше широко павирано дворче, изпълнено с блестящи дългомуцунести стари автомобили. Над една от колите, с гюдерия в ръка, бе наведена фигура в сиви работни дрехи, усърдно търкаща блестящия калник на някакъв рубиненочервен шедьовър на техническата мисъл. По излизащите отстрани блестящи колектори на ауспуха познах, че е „Дюзенберг“, и попитах Мелиса дали съм прав.