Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Чудесно. Аз вече говорих с майка и тя е готова да се срещне с вас. Утре, не е ли чудесно това? Значи можем да отменим посещението ми утре и да се видим тук, нали?

— Добре. Ще бъда у вас на обяд.

— Благодаря, доктор Делауер. Ще ви приготвя да хапнете нещо за обяд. Какво обичате?

— Не е необходимо, благодаря.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм.

— Знаете ли как да стигнете дотук?

— Знам как да стигна до Сан Лабрадор.

Тя ме упъти как да намеря къщата, аз си записах и казах:

— Добре, Мелиса, ще се видим утре.

— Доктор Делауер?

— Да, Мелиса?

— Майка се безпокои. За това как ще се срещне с вас. Макар че й обясних колко мил човек сте. Безпокои се какво ще си помислите за нея. Заради държането й с вас преди години.

— Кажи й, че я разбирам напълно и че рогата ми се показват само при пълнолуние.

Никакъв смях.

Продължих:

— Няма да бъда ни най-малко груб, Мелиса. Всичко ще е наред.

— Надявам се.

— Мелиса, част от това, с което се сблъскваш в момента, е да се откъснеш. Да намериш своята собствена идентичност и да оставиш майка ти сама да се оправя. Знам, че е трудно, иска се много смелост, за да извървиш целия този път дотук. Даже за това, че ми се обади, се иска смелост.

— Ясно ми е — отвърна тя. — Просто е трудно да обичаш някого толкова много.

Гордост за магистралата, свързваща Лос Анджелис с Пасадина, са четирите тунела, чиито входове са украсени с оригинална каменна зидария. Не е нещо, което би било одобрено от който и да е съвременен градски съвет, но това архитектурно постижение е било сътворено тук преди много години — първият принос на града към несекващото движение, маскирано под името „свобода“.

Сега всичко е сведено до разровен и безличен асфалтов пояс. Три тесни ленти, обрамчени от оклюмали от изгорелите газове брястове и къщи, вариращи от викториански до съвременен стил. Хаотично разхвърляните отбивки се появяваха без всякакво предупреждение.

Следвайки инструкциите на Мелиса, аз минах шест пресечки след индустриалната зона, свих в първото ляво отклонение, изрязано в разделителната ивица, и поех по Котсуълд Драйв — обрамчена от борови дървета улица, която продължаваше близо километър. Навсякъде цареше хладна тишина и спокойствие като след ядрен удар.

Заради колите или по-точно заради липсата им. Покрай тротоарите не се виждаше нито една. Затова пък знакът ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО ВСЯКО ВРЕМЕ, съпроводен вероятно от драконовски глоби, се виждаше съвсем ясно. От двете страни на празните улици се издигаха покрити с керемидени покриви къщи. Колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-големи ставаха къщите.

На върха на хълма намалих и пуснах колата по инерция, докато най-накрая я видях. Тежки резбовани порти, чиито крила бяха здраво хванати на дебели колони, покрити с шапки от ковано желязо. От колоните встрани започваше висока желязна ограда с бодлива тел отгоре. На лявото крило на портата имаше цифрата 1, а на дясното — цифрата 0. До единицата имаше фотоклетка и домофон.

Спрях, пресегнах се през прозореца на колата и натиснах копчето на домофона.

От говорителя долетя гласът на Мелиса:

— Доктор Делауер?

— Здрасти, Мелиса.

— Секунда само.

Чу се шум, портата задрънча и двете крила започнаха да се отварят навътре. Подкарах по стръмна алея, която бе поливана съвсем наскоро — въздухът още миришеше на озон. Минах покрай засадени на еднакво разстояние един от друг кедри и покрай изоставено помещение, предназначено очевидно за охраната, в което спокойно биха могли да се поберат две семейства от средната класа. Следваха още дървета, отново на безукорно точни разстояния едно от друго.

Тишината бе космическа. Помислих си как Джина Дикинсън се разхожда тук сама. Което добави нова преценка за нещастието й. Както и за напредъка й.

Дърветата най-сетне оредяха и пред мен се разстла ливада с размерите на стадион — тревата бе толкова свежа, че сигурно е била току-що поливана. По краищата й имаше кръгли гнезда с бегония и жасмин. В далечния западен край мярнах някакво движение. Проблясък на метал. Двама… не, трима, облечени в работни дрехи мъже, твърде далеч, за да мога да различа. Синовете на Ернандес? Чак сега разбрах защо са му били нужни петима!

Градинарите работеха по зеленината с ножици, едва нарушаващи тишината с тъпи щракания. Не се чуваше шум от никакви механизирани инструменти.

Алеята свършваше със съвършено оформената дъга на пътеката за колите. Пред входа на къщата се издигаха две финикови палми. Между ръбестите им стволове се промушваше стълбище от няколко каменни стъпала, водещо в къщата, обрамчено от фино изваяната каменна дантела на перила. Самата къща бе с цвят на праскова, триетажна и голяма колкото един квартал.