Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Тя е там, нали? Виси над главата ви.

— Най-общо казано, да.

— Добре. Не мисля, че идването ми и провокирането на нова конфронтация е мъдро решение. Бихте ли могли сега да дойдете в кабинета ми?

— Звучи добре — отвърнах, — но първо трябва да попитам Мелиса.

— Това хлапе и без това има доста власт — каза тя остро.

— Може и така да е, но мисля, че е разумно от клинична гледна точка.

— Добре тогава. Попитайте я.

Покрих слушалката с длан и се обърнах към Мелиса:

— Какво мислиш да се видя с нея и да обсъдим някои неща? В клиниката. Да разменим факти, психологически данни, за да видим дали няма да разберем къде е майка ти.

— Сякаш не е лоша идея — обади се Рамп.

— Разбира се — кисело отвърна Мелиса. — Каквото решите.

Съпроводено с леко помръдване на китката и размърдване на пръстите.

— Мога да остана тук, ако искаш — казах аз.

— Не, не. Можете да отидете веднага. Аз съм добре. Идете и говорете с нея.

Отново доближих слушалката до ухото си.

— Ще бъда при вас след около половин час, доктор Кънингам-Габни.

— Урсула. Моля ви. В такива случаи това тиренце е такава неприятна пречка… Знаете ли как да стигнете дотук?

— Мелиса ще ми обясни.

— О, сигурна съм, че ще го направи.

Преди да тръгна, се обадих на Майло, но се свързах със секретаря на Рик. И Мелиса, и Рамп помръкнаха, като им казах, че не си е вкъщи, и ме накараха да си дам сметка колко много разчитаха на умението му. Питайки се дали му правя услуга, като го въвличам в haut monde 12 12 Висше общество (фр.). — Б.пр. , оставих му съобщение през следващите два часа да ме търси в клиниката на Габни, а след това — вкъщи.

Тъкмо се бях приготвил да тръгвам, когато звънецът на входната врата иззвъня. Мелиса скочи на крака и изхвръкна от стаята, Рамп я последва с широки, отработени в тениса, ритмични крачки.

Влязох последен в антрето. Мелиса отвори вратата и въведе чернокосо момче на около двадесет години. Той направи крачка към Мелиса, като че ли искаше да я прегърне, но видя Рамп и се спря.

Бе като че ли малко дребноват, някъде около един и шестдесет и седем, строен, с маслинена кожа, пълни, извити устни и живи кафяви очи под гъсти тъмни вежди. Косата му бе черна и къдрава, късо подстригана отгоре и отстрани, а отзад по-дълга. Бе облечен в късо червено сако, черни панталони, бяла риза и папийонка. От ръката му висяха ключове от кола. Той се огледа нервно.

— Има ли нещо ново?

Мелиса отвърна:

— Нищо.

Рамп каза:

— Здравей, Ноел.

Момчето вдигна поглед към него.

— Всичко е наред, господин Рамп. Хорхе се оправя с колите. Тази вечер не са много. Като че ли няма много клиенти.

Мелиса го докосна по лакътя и каза:

— Хайде да се махаме оттук.

Рамп попита:

— Къде отивате?

Мелиса отвърна:

— Излизаме. Да я търсим.

— Наистина ли мислите, че… — започна Рамп, но Мелиса го отряза:

— Да, мисля. Хайде, Ноел — и го задърпа за червеното сако.

Момчето погледна към Рамп.

Рамп погледна към мен. Аз обаче бях като сфинкс.

— Добре, Ноел, смятай, че си свободен през останалата част на вечерта. Но бъдете внимателни…

Още преди да довърши изречението, и двамата вече бяха изхвръкнали през вратата. Тя се затръшна с кух трясък.

Рамп я погледа няколко секунди, без да помръдне, после се извърна към мен и уморено каза:

— Искате ли да пийнете нещо, докторе?

— Не, благодаря. Габни ме чакат в клиниката.

— О, да, разбира се.

Той ме изпрати до вратата.

— Имате ли деца, докторе?

— Не.

Отговорът ми като че ли го разочарова.

Добавих:

— Понякога май е доста трудно.

— Тя наистина е умно момиче — подзе той. — Понякога си мисля, че нарочно усложнява нещата, дори и за себе си. Джина ми каза, че сте я лекували, когато била малка.

— От седем до деветгодишна възраст.

— От седем до деветгодишна възраст — повтори той. — Две години. Значи вие сте прекарали повече време с нея, отколкото аз. Може би я познавате далеч по-добре от мен.

— Това беше отдавна — отвърнах. — Сега виждам друга нейна страна.

Той поглади мустачките си.

— Не можа да ме приеме… И вероятно никога няма да го направи. Нали?

— Нещата могат да се променят — казах аз.

— Могат ли?

Той отвори вратата към Дисниленд и хладния вятър. Сетих се, че не съм питал Мелиса къде е клиниката, и му го казах.

Той отвърна:

— Няма проблеми. Знам пътя наизуст. Ходил съм много пъти. Когато Джина ме помоли да я придружа.

По пътя за Пасадина се улових, че надничам в страничните пресечки, оглеждам крайпътните храсталаци, банкета. За проснато долу женско тяло.