Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Едно-единствено произведение на изкуството. Литография на Касът. Меки цветове. Майка и дете.

Вчера видях друга картина от същата художничка. В същата семпла и сива стая.

В главата ми се завъртяха хиляди гатанки.

Урсула Кънингам-Габни отиде зад бюрото, седна и кръстоса крака. Роклята се вдигна. Тя не й обърна внимание. Сложи си очилата и се взря в мен.

— Още никакви следи от нея?

Поклатих глава.

Тя се намръщи и побутна очилата върху деликатния си прав нос.

— Вие сте по-млад, отколкото си мислех.

— Същото се отнася и за вас. А вие на това отгоре сте измъкнали и два доктората.

— Е, не беше чак кой знае какво постижение — отвърна тя. — Прескочих два класа в началното училище, започнах в Тафт на петнадесет и на деветнадесет се озовах в Харвард. Лио Габни бе мой преподавател и ме преведе през всичко — помогна ми да избегна някои от капаните, в които лесно може да попадне човек. Подхванах две специалности — клинично лечение и психобиология. Когато ги завърших, Лио предложи да се запиша в медицинската академия към Харвард. Направих подготовка за дисертацията си още през първите две години, комбинирах я с подготовката си по психология и завърших с лиценз и в двете области.

— Звучи ми убийствено.

— Беше чудесно — каза тя без следа от усмивка. — Бяха чудесни години.

Тя свали очилата и сложи длани на масата.

— И така — каза тя. — Какво можем да разберем от изчезването на госпожа Рамп?

— Надявах се вие да ми подскажете нещо.

— Бих искала да се възползвам от предимството, че вие сте се видели с нея след мен.

— Мислех, че се виждате всеки ден.

Тя поклати глава.

— Не и от известно време. Намалихме индивидуалните сеанси на два до четири пъти в седмицата в зависимост от нуждите й. За последен път се видяхме във вторник — деня, в който вие позвънихте. Тя се справяше доста добре. Точно затова реших, че можете да говорите с нея. Какво толкова е станало с Мелиса, че я е разтревожило до такава степен?

— Тя се опитваше да каже на Мелиса, че се чувства чудесно, че спокойно може да замине за Харвард. Мелиса се разсърди, избяга от стаята и майка й получи пристъп. Но се справи сама с него — вдъхна някакво лекарство, което описа като мускулен релаксант, нормализира дишането си и се оправи.

Тя кимна.

— Транквизон. Много обещаващо е. Двамата с мъжа ми сме едни от първите, използвали го при клинично лечение. Основното му предимство се състои в това, че е много тясно насочено — действа директно на симпатичната нервна система и явно не влияе на таламуса и на периферната нервна система. Фактически никой още не е открил никакво отражение върху централната нервна система. Което означава, че пристрастяващата му сила е много малка, нямаща нищо общо с проблемите, получаващи се при валиума или ксанакса. Единственият недостатък е, че е с много кратковременно действие.

— При нея даде резултат. Тя се успокои доста бързо, почувства се добре, че сама се е справила с пристъпа.

— Точно върху това работим — каза тя. — Върху самочувствието. Използваме лекарството като трамплин към преструктуриране на познавателните процеси. Даваме им да вкусят от успеха, а след това ги обучаваме да видят себе си в ролята на владеещи положението, да гледат на пристъпа като на предизвикателство, а не като на трагедия.

— Това определено бе победа за нея. След като се успокои, тя се сети, че проблемът с Мелиса още не е разрешен. Това я разстрои, но пристъпът не се повтори.

— Как реагира на разстройването си?

— Тръгна да търси Мелиса.

— Добре, добре — промърмори тя. — Действие-ориентация.

— За нещастие обаче Мелиса я нямаше. Беше излязла с някакъв неин приятел. Поседяхме с госпожа Рамп около половин час, да я почакаме. Тогава бях с нея за последен път.

— Как се държеше госпожа Рамп, докато чакахте?

— Беше потисната. Притесняваше се как ще се оправи с Мелиса. Но без паника. Всъщност даже бе съвсем спокойна.

— А кога се прибра Мелиса?

Чак сега се сетих, че не знам, и й го казах.

— Е — каза тя, — цялата работа се е отразила на Джина повече, отколкото е показала. Дори и на мен. Тази сутрин ми се обади и каза, че е имало спречкване. Звучеше ми напрегната, но каза, че се чувства добре. Способността да осъзнаваш себе си като господар на нещата е толкова съществена част от лечението, че не посмях да споря с нея. Но знаех, че трябва да поговорим. Предложих й да избере индивидуален сеанс или да го обсъдим в група. Тя отвърна, че ще опита с груповия — днес имаше такъв — и ако това не оправи нещата, ще остане до по-късно и ще опита с индивидуален сеанс. Затова бях особено изненадана, когато не дойде — очаквах този сеанс да е много важен за нея. Щом прекъснах за почивка в четири часа, позвъних у тях и мъжът й ми каза, че тръгнала за насам в два и половина. Не исках да го паникьосвам, но го посъветвах да се обади на полицията. Преди още да съм довършила изречението, някъде от къщата долетя писък.