Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Виновно изражение на лицето. Погледът ми се насочи към картината на Касът.

Тя забеляза това и като че ли се напрегна още повече.

— Прекрасно е, нали?

— Да, наистина.

— Касът е била гений. Експресивността, особено начинът, по който схваща същността на детето.

— Чувал съм, че не обичала деца.

— О, така ли?

— Отдавна ли имате картината?

— От известно време. — Тя докосна косата си. Поредната усмивка със затворени устни. — Не сте дошли тук да обсъждаме изкуството. Има ли още нещо, което да направя за вас?

Казах:

— Да ми кажете нещо за останалите членове на групата? Дали биха могли да знаят нещо полезно?

— Не. Тя никога не е общувала с тях извън клиниката.

— Колко са?

— Само две.

— Малка група. А как са те?

— Достатъчно добре, за да идват на сеансите.

— А да бъдат разпитвани?

— От кого?

— От полицията. Частният детектив… Той ще иска да узнае нещо повече.

— В никакъв случай! Това са крехки личности. Те дори още не знаят, че е изчезнала.

— Но знаят, че днес я е нямало.

— Отсъствията не са нещо необичайно, като се има предвид диагнозата. Всички са изпускали по някой и друг сеанс.

— А госпожа Рамп изпускала ли е?

— Не, но не в това е въпросът. Отсъствията не се забелязват.

— А те ще проявят ли любопитство, ако и в понеделник я няма?

— Ако проявят, аз ще се оправя с тях. А сега, ако нямате нищо против, предпочитам да не говоря за другите пациенти. Правото им на анонимност все още е в сила.

— Добре.

Накани се отново да кръстоса крака, но после размисли и остави и двете си стъпала на пода.

— Е — каза тя, — не постигнахме кой знае какво, нали?

Изправи се, приглади роклята си и погледна към вратата.

— Би ли могло да има някаква друга причина тя да изчезне? Искам да кажа… доброволно.

Тя рязко вдигна поглед към мен.

— Какво искате да кажете?

— Голямото бягство — казах. — Да смени стила на живота си за нещо ново. Да прескочи терапевтичната бариера и да премине на тотална независимост.

— Тотална независимост? — повтори тя. — В това изобщо няма никакъв смисъл. Ни най-малко.

Вратата се отвори стремително, преди още да ме бе завела до нея. Вътре влетя някакъв мъж и се спусна бегом през антрето. Лио Габни. Но макар че бях видял снимката му само преди няколко дни, трябваше да се вгледам втори път, преди да го позная.

Той ни забеляза и спря толкова рязко, че се вгледах дали по паркета не са останали черни ивици от спирачния му път.

Сега забелязах, че съм бил заблуден от облеклото му — каубойска риза на бели и черни карета, дънки, остри ботуши от биволска кожа с токове за езда. Коланът му бе от говежда кожа, а катарамата представляваше голяма месингова буква „пси“ — приносът на гръцката азбука към обозначаване на принадлежност към професионални психоложки кръгове. От колана висеше малка сгъваема карабинка с ключове.

Градски каубой, но му липсваше кафявата боя, за да му повярват. Въпреки възрастта телосложението му бе почти момчешко. Един и шейсет и пет, около шестдесет и пет килограма, хлътнал гръден кош, рамене — по-тесни от тези на жена му. Съвсем бяла буйна коса, обрамчваща опалено от слънцето лице, придобило цвят на малцово уиски. Живи сини очи. Четинести бели вежди. Напръскано с кафеникави петна чело, достатъчно високо, за да побере половин дузина бръчки. Шията му бе отпусната. От гърдите му се подаваха кичурчета бели косми. Приличаше на елф, но без нищо приказно.

Той леко целуна жена си по бузата и хвърли преценяващ поглед към мен.

Тя каза:

— Това е доктор Делауер.

— А, доктор Делауер. Аз съм доктор Габни.

Силен глас. Бас профундо — твърде дълбок за толкова малка тонколона. Новоанглийски акцент, който превърна името ми в Далауеа .

Той протегна ръка. Тънка и нежна — явно не лови конете с ласо. Дори и костите му сякаш бяха меки, като че ли ги бе киснал в оцет. Кожата, която ги обвиваше, бе отпусната, суха и хладна като на гущер.

— Още ли не се е появила? — попита той.

Урсула поклати отрицателно глава.

Той цъкна с език.

— Гадна работа. Веднага дойдох по най-бързия начин.

— Доктор Делауер ми каза, че Маклоски, оня, дето я нападнал, се бил върнал.

Белите вежди отскочиха нагоре и бръчките по челото ясно се очертаха.

— О!

— От полицията го намерили, но той имал алиби и те го пуснали. Тъкмо обсъждахме факта, че похватът му по-рано е бил да наеме някого, и няма причина да се мисли, че би постъпил другояче и сега. Човекът, нает от него първия път, е мъртъв, но това не означава, че не може да наеме някоя друга гадина, нали?