Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Не, но и не бих могла. Вниманието ми бе изцяло съсредоточено върху нея.

— Няма значение — отвърнах. — Сан Лабрадор е последното място в света, където бихте могли да проследите някого. Никакви хора, никакви коли — да накарат външен човек да изпъкне на този фон, е точно това, което те правят. Функциите на полицията са точно като на частна фирма за охрана. Специализирани са в изкуството да забелязват външния човек веднага.

— Така е — каза тя. — Ами ако той се е навъртал наоколо, без да дава признаци за присъствието си? Ами ако просто е минавал от време на време с колата си? Не всеки ден, да кажем, един път седмично. В различни часове на деня. Надявайки се да я зърне. И ето че днес изведнъж успява, видял я, че излиза сама, и е тръгнал подир нея. А може и изобщо да не е бил той. По-рано е наел някого да свърши работата, сега може да е направил същото. Така че, доколкото разбирам, алибито му е без значение. Ами оня, дето всъщност лично е извършил нападението? И той ли се е върнал?

— Мелвин Финдли — казах. — Не е точно човекът, когото бих избрал за тази работа.

— Какво искате да кажете?

— Чернокож мъж, каращ кола из улиците на Сан Лабрадор без много добра причина, няма да изкара и две минути. Освен това Финдли е излежал една здрава присъда за това. Трудно е да се повярва, че ще прояви глупостта отново да я напада.

— Може би — каза тя. — Надявам се да сте прав. Но съм изучавала криминалното съзнание и отдавна съм се отказала да приемам за даденост каквото и да било в човешкия интелект.

— Тъкмо стана въпрос за криминално съзнание, госпожа Рамп някога споменавала ли ви е какво е имал против нея Маклоски?

Тя потропа с пръсти по бюрото и отвърна:

— Не, не е. Защото не знаеше. Нямаше представа защо я мрази толкова много. Имали едно време някакъв роман, но после се разделили като приятели. — Тя отново потропа с пръсти, после продължи: — Това е съвсем нехарактерно за нея. Винаги е била добър пациент. Никога не се отклонявала от плана. И да има проблеми с колата, пак си я представям как се паникьосва и губи контрол.

— Носи ли лекарства със себе си?

— Би трябвало. Инструктирали сме я да носи транквизона винаги със себе си.

— От това, което видях, знам, че знае как да го използва.

Тя впери поглед в мен и се усмихна със стиснати устни.

— Вие сте доста голям оптимист, доктор Делауер.

— Това ми помага да се справям в тъмната нощ — върнах й аз усмивката.

Лицето й поомекна и за миг ми се стори, че ще ми покаже и малко зъби. Но тя изведнъж направи физиономия и каза:

— Извинете ме. Чувствам се изолирана и трябва да направя нещо.

Тя взе телефона и набра 911. Когато се обади телефонистката, каза й да я свърже с шефа на полицията.

Докато чакаше, казах:

— Казва се Чикъринг.

Тя кимна, вдигна пръст и каза:

— Шеф Чикъринг? Обажда се доктор Кънингам-Габни, лекарка на Джина Рамп… Не, не съм… Нищо… Да, разбира се… Да, имаше. Днес в три часа следобед… Не, не дойде и аз не… Не, няма нищо… Не, ни най-малко. — Отчаян поглед. — Господин Чикъринг, уверявам ви, че тя напълно се владее. Абсолютно… Не, съвсем не… Не мисля, че това би било необходимо или подходящо… Не, уверявам ви, че е съвсем рационална… Да. Да, разбирам… Извинете, сър, има едно нещо, което може би ще сметнете за полезно. Човекът, който я е нападнал… Не, не той. Оня, дето лично е плиснал киселината. Финдли. Мелвин Финдли. Намерен ли е?… О! О, да, разбирам… Да, разбира се. Благодаря ви.

Тя затвори и поклати глава.

— Финдли е мъртъв. Умрял в затвора преди няколко години. Чикъринг се обиди, че го питам, мисли, че искам да окалям способностите му като полицай.

— Стори ми се, че ви питаше за умствената стабилност на Джина.

На лицето й се появи изражение на погнуса.

— Искаше да знае дали е „с всичкия си“. Какъв подбор на изрази, а? — Обръщане на очите към тавана. — Стори ми се, че искаше да му кажа, че е луда. Като че ли това оправдава изчезването й.

— Ще го оправдае, ако не я намерят — отвърнах аз. — Кой може да отговаря за постъпките на един луд човек?

Тя примигна още няколко пъти. Сведе поглед към бюрото и цялата суровост като че ли изтече от лицето й. Бях готов да се обзаложа, че красотата й е разцъфнала късно. За миг я видях като малко момиченце. Растящо по-умно от връстниците си. Неспособно да общува. Седящо в стаята си и питащо се дали някога ще си намери място в живота.

— Ние сме виновни — каза тя. — Ние поехме отговорността да се грижим за тях. А ето че седим, без да можем да направим нищо.