Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— От това до брака има доста голямо разстояние — вметнах аз.

Тя се усмихна кисело.

— Поканих го у дома, като изненада за майка. Това стана, преди да започне да се лекува. Чудех се какво да измисля, само и само да я тласна напред. Да започне да общува с хората. И когато пристигна с три дузини червени рози и огромна бутилка шампанско… Трябваше да ми мине през ума тогава, че крои… планове. Искам да кажа, рози и шампанско. Едното нещо води до другото. Почна да идва по-често. Следобед, преди да отвори „Халбата“. Носеше й филе, цветя и какво ли още не. Посещенията му станаха нещо обичайно и аз като че ли свикнах с тях. После, преди шест месеца, точно когато тя започна да излиза от двора, двамата обявиха, че ще се женят. Просто така. Доведоха съдия и го направиха вкъщи.

— Значи той се е виждал с нея, докато ти си се опитвала да я убедиш да се лекува?

— Да.

— Как се отнасяше той към това? И към лечението?

— Не знам — отвърна тя. — Не съм го питала.

— Но не се бореше с това.

— Не. Дон не е от тия, дето се борят.

— А какъв е?

— Чаровник. Всички го обичат — отвърна тя с ирония.

— А ти?

Тя ме погледна раздразнено и отметна косата от челото си.

— Какво аз? Той не ми се пречка.

— Мислиш ли, че е неискрен?

— Мисля, че е… кух. Холивуд в най-чист вид. Тен през зимата, живее само за ски и тенис, винаги се усмихва, дори и да няма за какво. Татко е бил задълбочен човек. Майка заслужава нещо повече. Ако знаех, че ще се стигне чак дотук, никога нямаше да го започна.

— А той има ли деца?

— Не. Никога не се е женил. Преди.

Начинът, по който натърти на „преди“, ме накара да я попитам:

— Да не се притесняваш, че се е оженил за майка ти заради парите й?

— Тази мисъл ми мина през ума… Не може да се каже, че Дон е беден, но е далеч от класата на майка.

— Да не би част от проблема ти за заминаването да е тази, че тя има нужда някой да я пази от него?

— Не, но не го смятам за способен да се грижи за нея. Защо се омъжи за него, още не мога да разбера.

— А какво ще кажеш за персонала? В смисъл за способността им да се грижат за майка ти.

— Те са чудесни — отвърна Мелиса, — но на майка й трябва нещо повече от това.

— А Джейкъб Дъчи?

— Джейкъб — повтори тя с лек трепет в гласа. — Джейкъб… почина.

— Съжалявам.

— Миналата година — продължи тя. — Разви някаква форма на рак, която много бързо го отнесе в гроба. Напусна къщата веднага след като чу диагнозата и отиде някъде, май в някакъв дом. Но не каза къде. Не искаше никой да го вижда болен. След като е… После от дома се обадили и казали на майка, че е… Нямало дори погребение, само рутинна церемония при кремацията. Много ме заболя… да не можеш да помогнеш на човека. Но майка каза, че сме му помогнали, като сме го оставили да направи така, както иска.

Още сълзи. И още салфетки.

— Толкова много ти се е струпало. Сигурно се чувстваш много зле. Напълно те разбирам защо ти е толкова трудно да решиш какво да правиш.

— О, доктор Делауер! — изхлипа тя, стана, приближи се и ме прегърна.

Беше си сложила парфюм за случая. Някакъв тежък, ухаещ на цветя и много стар за нея. Нещо, което би било по-подходящо за заклета стара мома. Помислих си как си пробива сама път през живота. Чрез метода на пробата и грешката.

Заболя ме за нея. Усещах как ръцете й се впиват в гърба ми. Сълзите й мокреха сакото ми.

Занареждах успокоителни думи, които ми се струваха не съвсем необходими. Когато спря да плаче, изчаках една минута и леко я отдалечих от себе си.

Тя бързо се дръпна назад и седна засрамена. Пак започна да извива ръце.

— Всичко е наред, Мелиса — казах. — Не е необходимо винаги да си силна.

Рефлексът на психиатъра. Все да казва добри неща.

Тя стана и закрачи из стаята.

— Не мога да повярвам, че се размекнах до такава степен. Толкова е… Исках да бъде толкова… делово. Консултация, а не…

— Терапия.

— Да. За нея . Мислех, че аз съм добре и нямам нужда от терапия. Исках да ви покажа , че съм добре.

— Но ти наистина си добре, Мелиса. Ти в момента просто си под въздействието на невероятен стрес. Всички тези промени с майка ти. Загубата на Джейкъб.

— Да — каза тя разсеяно. — Беше много хубав човек.

Изчаках малко и продължих:

— А сега и тая история с Харвард. Това е много важно решение. Би било глупаво, ако не го приемеш сериозно.

Тя въздъхна.

— Нека те попитам още нещо — подхванах отново аз. — Ако всичко останало бе наред, щеше ли да искаш да отидеш?