Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Кимнах и изчаках.

Тя скри лице в салфетката. Хартията се превърна в мокра топка, затова й подадох нова.

След малко тя се оправи, изтри си сълзите и продължи:

— Най-сетне, след месеци приказки на тази тема и след като си бяхме изплакали очите, аз успях да я накарам да се съгласи, че ако намеря подходящ лекар, тя ще направи опит. Лекар, който да приеме да идва вкъщи. Известно време обаче не можах да направя нищо, защото не знаех къде да търся такъв лекар. Обадих се тук-там, но тези, които отговориха, ми казаха, че не практикували посещения по домовете. Останах с впечатлението, че не ме приемат сериозно поради възрастта ми. Помислих си дори дали да не се обадя на вас.

— Защо не го направи?

— Не знам. Мисля, че се смущавах. Глупаво от моя страна, нали?

— Ни най-малко.

— Както и да е, попадна ми тази статия. Звучеше прекрасно. Веднага позвъних в клиниката им и говорих с нея, със съпругата. Тя каза да, можели да помогнат, но че не можело аз да уреждам лечението на друг. Самите пациенти трябвало да се свържат с тях. Твърдо настояха на това, заемали се само с мотивирани пациенти. Прозвуча ми като молба за постъпване в колеж — получават тонове молби, но приемат само няколко. Говорих с майка, казах й, че съм намерила лекар, дадох й телефона и й казах да позвъни. Тя наистина здраво се уплаши — получи пристъп.

— В какво се изразява?

— Цялата пребледнява, притиска ръка към гърдите си и започва да диша бързо и със затруднение. Задъхва се, сякаш вече никога няма да успее да си поеме въздух. Понякога припада.

— Страшничко.

— Сигурно — отвърна тя. — За някой, който го вижда за пръв път. Но, както вече казах, аз съм израсла с това и знам, че няма никаква опасност. Може да прозвучи жестоко, но е точно така.

— Изобщо не звучи жестоко — отвърнах. — Ти просто разбираш какво става и можеш да го впишеш в контекста.

— Да. Точно така. Затова просто изчаках пристъпа й да отмине — те обикновено не траят повече от няколко минути, след което тя се чувства много уморена и отива да поспи един-два часа. Но този път не й дадох да спи. Прегърнах я, зацелувах я и започнах да й говоря много спокойно и без да повишавам глас. Говорех й колко ужасни са тези пристъпи, колко ужасно се чувства след това, но не иска ли да се отърве от всичко това? Не иска ли да забрави тази болка? Тя започна да плаче. И през сълзи каза да, искала. Да, щяла да опита, обеща тя, но не сега, била толкова уморена. Реших да я оставя на мира и така няколко седмици не се случи нищо. Накрая търпението ми се изчерпа. Качих се в стаята й, набрах номера пред нея, помолих да ме свържат с доктор Урсула и й подадох слушалката. И не мръднах от нея. Ей така.

Изправяйки се, Мелиса скръсти ръце на гърдите си и си придаде строго изражение.

— Предполагам, че съм я сварила неподготвена, защото тя взе телефона и започна да говори с доктор Урсула. Повечето време слушаше и кимаше, но в края на краищата си назначи среща.

Отпусна ръце и отново седна.

— Ето така стана и, изглежда, това й помага.

— Откога започна лечение?

— Преди година. Другия месец ще стане точно една година.

— И с двамата Габни ли се вижда?

— Отначало и двамата идваха. С черни лекарски чанти и всичко останало. Предполагам, че й въздействаха физически. После започна да идва доктор Урсула само с бележник и химикалка. Двете с майка прекарваха цели часове горе в нейната стая. И така всеки ден, дори и уикендите. Седмици наред. След това започнаха да слизат долу, разхождаха се около къщата. Говореха. Като приятелки.

Натъртвайки на приятелки със съвсем леко смръщване.

— За какво си говореха двете, не мога да ви кажа, защото тя, доктор Урсула, винаги внимаваше да държи майка далеч от всички. От персонала, от мен. Но не като да застане срещу теб и да ти го каже… тя просто умее да те погледне с поглед, който говори, че ти не трябва да бъдеш там.

Същото смръщване.

— Най-накрая, след около месец, двете започнаха да излизат по-далеч. В двора. Разхождаха се. Това продължи дълго, месеци, без никакво видимо подобрение. Майка се разхождаше из двора и без лечението. Този етап сякаш продължи безкрайно и никой не си даваше труда да ми каже какво всъщност става. Започнах да се питам дали те… дали тя знае какво прави. Дали съм постъпила правилно, като съм я довела вкъщи. Единствения път, когато се опитах да попитам за това, се получи много неприятно.

Тя млъкна и започна отново да извива ръце.

Подканих я:

— Какво стана?

— Настигнах доктор Урсула в края на сеанса, точно преди да се качи в колата си, и я попитах какво става с майка. Тя само се усмихна и ми каза, че всичко върви добре. Ясно давайки ми да разбера, че това не е моя работа. После ме попита дали нещо не ме притеснява. Но не че я интересува. Не по начина, по който вие бихте попитали. Почувствах се като че ли ме просва на масата и ме анализира. Тръпки ме побиха. Едва я изчаках да си тръгне!