Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Гласът й се бе повишил, тя почти викаше. Изведнъж обаче се усети, почервеня и запуши уста с длан.

Усмихнах й се насърчително.

— Но след това — продължи тя — разбрах всичко. Поне така мисля. Необходимостта от поверителност. Замислих се и си спомних как често ви питах за имената на другите хлапета просто за да видя дали ще нарушите тайната. Проверявах ви. И след като разбрах, че няма да я нарушите, се почувствах много добре, много спокойна и уверена. — Тя се усмихна. — Сигурно е било ужасно, нали? Да ви проверявам по такъв начин.

— Сто процента нормално — отвърнах.

Тя се засмя.

— Е, вие издържахте проверката, доктор Делауер. — Бузите й се зачервиха още повече и тя извърна глава. — Много ми помогнахте.

— Радвам се, Мелиса. Благодаря ти, че го казваш.

— Сигурно да си психотерапевт — подзе тя — е приятна работа. През цялото време да казваш на хората, че са добре. А не като другите лекари — да предизвикваш болка.

— Понякога и тук може да стане болезнено, но общо взето си права. Работата наистина е велика.

Тя прокара пръст по преспапието, после го отдръпна.

— Благодаря ви. За всичко, което сторихте за мен. Вие не само ме отървахте от страховете ми, но ми показахте и че хората могат да се променят… че могат да побеждават . Понякога е трудно да го забележиш, особено ако си затънал в нещо. Мислех си дори дали да не запиша психология. Може би дори да стана психотерапевт.

— От теб би могло да излезе добър терапевт.

— Наистина ли мислите така? — попита тя, вдигайки просиял поглед към мен.

— Да, разбира се. Ти си умна. Съчувстваш на хората. И си търпелива. От това, което ми разказа досега как си търсила помощ за майка ти, ти имаш изключително търпение.

— Да, но — възрази тя — аз я обичам. Не знам дали бих била толкова търпелива с някой друг.

— Може даже да ти е по-лесно, Мелиса!

— Да, май че е така. Защото, да си кажа правичката, докато всичко това ставаше, изобщо не се чувствах търпелива. Понякога ми се искаше да й се разкрещя, да й викна да се стегне и да се промени . Но не можех. Тя ми е майка. И винаги се е държала прекрасно с мен.

— А на това отгоре, след като си преживяла толкова неща, за да й осигуриш помощ, гледаш как двете с доктор Урсула се разхождат из двора с месеци. Без нищо да се получи. Това наистина поставя търпението на изпитание — казах.

— И още как! Започнах наистина да се отнасям скептично. После изведнъж започна промяната. Доктор Урсула я изведе на улицата. Само няколко крачки по тротоара и тя получи пристъп, когато стъпи на него. Но това бе първа стъпка извън стените, откакто… всъщност за първи път я виждах да го прави. Освен това доктор Урсула не я завлече веднага вкъщи поради пристъпа й. Даде й някакво лекарство — от инхалатор, какъвто използват за астма, и я накара да остане, докато се успокои. На другия ден отново излязоха, после пак и пак и майка продължаваше да получава пристъпи… беше наистина трудно да се гледа. Но накрая успя да остане на тротоара без никакви пристъпи. След това двете тръгнаха из квартала. Хванати под ръка. И най-сетне, преди около два месеца, доктор Урсула я сложи на волана. В любимата й кола — в оня малък „Ролс-ройс Сребърна зора“, модел 1954-а, но в прекрасно състояние. Направен по поръчка. Баща ми го поръчал, когато бил в Англия. Един от първите с хидроусилвател на волана. И затъмнени стъкла. После й го подарил. Тя винаги бе обичала тази кола. Понякога сядаше в нея, след като я измиеха, но с изгасен двигател. Никога не я бе карала. Сигурно е казала на доктор Урсула нещо в смисъл че това е любимата й кола, защото изведнъж ги видях да минават покрай мен в нея. Излязоха от портата и подкараха по улицата. Тя е в състояние да кара, ако с нея в колата има някой. Кара до клиниката с доктор Урсула или с някой друг. Не е далече, ей къде е Пасадина. Може би не звучи толкова драматично, но след като знам в какво състояние бе преди година, то си е направо чудо, не мислите ли?

— Така е. Колко пъти ходи до клиниката?

— Два пъти седмично. Понеделник и четвъртък, за групова терапия. С други жени със същия проблем.

Усмихната, със съвсем сухи очи, тя се облегна назад.

— Толкова се гордея с нея, доктор Делауер. Не искам да й обърквам положението.

— Като отидеш в Харвард ли?

— Като правя каквото и да било, което би могло да го обърка. Представям си как майка е по средата на везните. От едната страна е страхът, от другата — щастието. В момента се накланят към щастието, но непрекъснато си мисля, че всяка промяна, колкото и малка да е, може да ги наклони в другата посока.