Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Говорила ли, си с доктор Урсула за сътресението, което може да предизвика заминаването ти?

— Не — отвърна тя, внезапно помрачнявайки. — Не, не съм.

— Останах с впечатление — казах, — че въпреки че доктор Урсула е помогнала на майка ти толкова много, тя май не ти е приятен човек.

— Вярно е. Тя е много… тя е студена.

— А има ли у нея нещо друго, което да те безпокои?

— Само това, което казах. За това, дето ме анализира… Не мисля, че ме харесва.

— Защо мислиш така?

Тя поклати глава. Една от обеците й проблесна на слънцето.

— Просто… излъчването й. Знам, че това звучи… неточно, но тя просто ме кара да се чувствам дискомфортно. Начинът, по който ме кара да се махам, без да го каже… Така че как бих могла да говоря с нея за нещо толкова лично? Тя само гледа как да ме унизи… чувствам, че иска да ме изключи.

— Опита ли се да говориш с майка ти за това?

— На два пъти говорих с нея за терапията й. Тя каза, че доктор Урсула я водела по стъпала и тя трябвало да ги изкачва бавно. Че ми била много благодарна, задето съм й осигурила тази помощ, но че вече трябвало да се държи като голямо момиче и да прави всичко самостоятелно. Не настоях, не исках да направя нещо, което би… разрушило всичко това.

Извиване. Отмятане на косата.

Казах:

— Мелиса, не се ли чувстваш малко пренебрегната? От лечението?

— Не, изобщо не е това. Разбира се, бих искала да знам нещо повече… особено пък с моя интерес към психологията. Но не това е важно за мен. Щом за да даде лечението резултат е необходима тайна, чудесно, нямам нищо против. Дори и това, което е станало досега, е огромен прогрес.

— И ти се съмняваш, че прогресът няма да продължи?

— Не знам — отвърна тя. — Като гледаш всеки ден, ти се струва, че всичко върви толкова бавно. — Тя се усмихна. — Ето, виждате ли колко съм търпелива?

— Значи, въпреки че майка ти е изминала дълъг път, ти все още не си убедена, че прогресът й не е достатъчен, за да я оставиш сама.

— Точно така.

— И ти е неприятно, че не знаеш нищо за прогнозата поради начина, по който доктор Урсула се държи с теб.

— Много неприятно.

— А доктор Лио Габни? Дали с него би разговаряла по-спокойно?

— Не — отвърна тя. — Аз изобщо не го познавам. Както казах, той се появи само в началото. Истински човек на науката — стремителна походка, записва всичко, командва жена си. Той е босът в тази връзка.

Заключението й бе последвано от усмивка.

— Въпреки че майка ти — подзех отново аз — ти казва, че иска да отидеш в Харвард, ти не си сигурна дали може да го понесе. И не можеш да говориш с никого, за да разбереш дали може.

Тя поклати глава и се усмихна слабо.

— Безизходно положение, а? Глупаво се получава.

— Съвсем не.

— Ето че пак започвате — каза тя. — Да ми казвате, че съм добре.

И двамата се усмихнахме.

Продължих:

— Кой още може да се грижи за майка ти?

— Ами… персоналът. И освен това Дон… това е съпругът й.

Подхвърли тази малка бомба, после я завоалира с невинно изражение на лицето.

Аз обаче не можах да удържа изненадата в гласа си:

— Кога се омъжи?

— Само преди няколко месеца.

Започна да мачка ръце.

— Няколко месеца — повторих аз.

Тя се размърда и добави:

— Шест.

Мълчание.

Казах:

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Изглежда, много не й се искаше. Но започна:

— Казва се Дон Рамп. Бил е актьор. Не голям… малки роли. Каубои и войници, такива работи. Сега има ресторант. В Пасадина, не в Сан Лабрадор, защото в Сан Лабрадор не се разрешава продажба на алкохол, а той сервира всякакви видове бира и ейл. Това му е специалитетът. Вносна бира. И месо. Говеждо филе. Нарича се „Халба и меч“. Навсякъде из залата има пръснати мечове и брони. Като в стара Англия. Малко е глупаво, но за Сан Лабрадор е екзотично.

— А как се запознаха?

— Искате да кажете, след като майка ми не излиза?

— Да.

Ръцете се замачкаха по-бързо.

— Това беше моя… аз ги запознах. Бях веднъж в „Халбата“ с приятели, училищна история. Дон беше там, посрещаше хората и когато разбра коя съм, седна при нас и ми каза, че познавал майка. Отпреди години. От снимачната площадка. Даже веднъж работили заедно. Той започна да пита за нея. Как е, как живее, такива работи. И непрекъснато повтаряше колко прекрасна личност била, толкова красива и талантлива. Каза ми, че и аз съм красива — вметна тя.

— А ти мислиш, че не си?

— Да гледаме реално, доктор Делауер! Както и да е, той бе толкова приятен човек и освен това беше първият, когото срещах, познавал майка от по-рано, от холивудските й дни. Не съм се срещала с много хора от света на киното и когато Дон започна да говори за едно време, помислих си, че е било страхотно. Все едно да намериш връзка към миналото.