Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Ами… Знам, че това е голяма възможност… златният ми шанс. Но искам… трябва да се почувствам готова за това.

— Какво ти пречи да се чувстваш готова?

Тя поклати глава и разпери ръце.

— Не знам. Искам да разбера, но…

Вдигна поглед към мен. Аз се усмихнах и посочих дивана. Тя се върна на мястото си.

Продължих:

— Какво всъщност би могло да те убеди, че всичко с майка ти ще бъде наред?

— Това, че е наред! Че е нормална! Като всички останали. Това звучи ужасно, знам… сякаш се срамувам от нея. Но не е така. Просто се безпокоя за нея.

— Искаш да си сигурна, че тя може да се грижи за себе си.

— Точно в това се състои работата, тя може. Горе в стаята си. Там е нейното царство. А във външния свят… Тя вече излиза и се опитва да се промени… това ме плаши.

— За страх си е.

Мълчание.

— Предполагам, че само ще си изгубя времето, ако започна да ти говоря, че не можеш да поемаш отговорност за майка ти цял живот. Да си майка на майка си. Да ти обяснявам, че това само ще обърка живота ти, а на нея няма да донесе никаква полза.

— Да, знам. Точно така казва и Н… Разбира се, точно така.

— И някой друг ли ти е казвал същото?

Тя прехапа устни.

— Само Ноел. Ноел Дръкър. Той ми е приятел… Не в другия смисъл на думата, а просто приятел. Искам да кажа, той ме харесва като нещо повече от приятелка, обаче аз не съм сигурна как го чувствам. Но го уважавам. Той е изключително добър човек.

— На колко години е?

— Една година по-голям от мен. Миналата година го приеха в Харвард и той отложи следването си, за да поработи, и да посъбере малко пари. Семейството му няма средства, само двамата с майка му са. През целия си живот е работил и е много зрял за възрастта си. Но когато започне да говори за майка, аз просто искам да му кажа да… млъкне.

— А да си му го показвала?

— Не. Той е много чувствителен. Не искам да го наранявам. И знам, че го прави за добро… Мисли за мен.

— Не може да бъде! — възкликнах аз, въздъхвайки. — За бая народ се грижиш.

— Май така излиза. — Усмивка.

— А, кой се грижи за Мелиса?

— Мога и сама да се грижа за себе си.

Изречено с такъв предизвикателен тон, който мигом ме върна девет години назад.

— Знам, че можеш, Мелиса. Но дори и за грижовните понякога е необходимо някой да се погрижи.

— Ноел се опитва да се грижи за мен. Но аз не му давам. Това е ужасно, нали? Да го разочаровам по такъв начин. Но трябва да се справям така, както аз си знам. А той просто не разбира как стои работата с майка. Никой не разбира.

— Ноел и майка ти разбират ли се?

— От малкото контакти, които са имали, да. Тя мисли, че Ноел е добро момче. Какъвто всъщност е. Всички мислят така. Ако го познавахте, щяхте да разберете защо. Той също много я харесва. Но казва, че с моята загриженост аз й нанасям повече вреда, отколкото полза. Че тя ще се оправи, когато трябва… Като че ли това става по неин избор.

Мелиса отново стана и се заразхожда из стаята, докосвайки предметите пътьом, оглеждайки ги. Дори се престори на възхитена пред картините по стената.

— С какво бих могъл да ти помогна, Мелиса? — попитах я.

Тя се извъртя на пета към мен.

— Мислех си дали да не поговорите с майка. Да ми кажете какво мислите.

— Искаш от мен да направя оценка? Да ти дам професионалното си мнение дали ще може да понесе заминаването ти за Харвард?

Тя захапа устната си няколко пъти, подръпна едната обеца, отметна косата назад.

— Вярвам във вашата преценка, доктор Делауер. Това, което направихте за мен, как ми помогнахте да се променя… то беше като… магия. Ако ми кажете, че мога да я оставя сама, ще го направя. Просто ще го направя.

Преди години си бях мислил, че тя е магьосницата. Да й призная това, значеше да разруша всичко. Затова казах:

— Ние бяхме добър екип, Мелиса. Ти тогава показа сила и кураж точно така, както ги показваш сега.

— Благодаря. И така, бихте ли?…

— Ще се радвам да говоря с майка ти. Ако тя се съгласи. И ако Габни са съгласни.

Тя се намръщи.

— Те пък защо?

— Трябва да се убедя, че не нарушавам с нещо плановете им за лечение.

— Добре — каза тя. — Надявам се да не ви създава проблеми.

— Доктор Урсула ли?

— Аха.

— Има ли причина, която да те кара да мислиш така?

— Не. Тя просто… Тя обича всичко да е в ръцете й. Не мога да се отърва от мисълта, че кара майка да пази тайна. Това няма нищо общо с терапията.

— Каква тайна?

— Не знам — отвърна тя. — Точно в това се състои проблемът. С нищо не мога да подкрепя… просто такова чувство имам. Ноел казва, че съм параноичка.