Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— За мен е удоволствие. Лесно ли намери адреса?

— Да. Никога не съм идвала из тези каньони. Много е хубаво.

Усмивка. Стеснителна, но на място. Точна. Точна млада дама. Да не би заради мен? Да не би да се превръща в кискащо се безпричинно и зле възпитано същество, когато излезе на разходка с приятелки?

А дали излиза на разходки?

И дали има приятелки?

Неизвестността, породена от деветгодишната празнина, си казваше думата.

— Честито завършване на училището — казах.

— Благодаря. Приеха ме в Харвард.

— Но това е чудесно! Отново поздравления.

— Изненадана съм, че ме приеха.

— Обзалагам се, че не са се поколебали нито за миг.

— Много мило от ваша страна, доктор Делауер, но мисля, че просто извадих късмет.

— Пълно шест — предположих аз — или съвсем близо до него?

Отново стеснителна усмивка. Ръцете не помръдваха от коленете.

— Не и по физическо.

— Е, как не ви е срам, млада госпожице!

Усмивката се разшири, но като че ли с усилие поддържана. Тя продължи да се оглежда наоколо, като че ли търсеше нещо.

Продължих:

— И така, кога тръгваш за Бостън?

— Не знам… Искат да ги предупредя две седмици преди да тръгна за там. Затова трябва бързо да решавам.

— Това означава ли, че мислиш и да не отидеш?

Тя облиза устни, кимна и спря поглед върху мен.

— Точно за това… точно този е проблемът, заради който исках да говоря с вас.

— Дали да ходиш, или да не ходиш в Харвард?

— Какво означава отиването ми в Харвард. За мама.

Тя отново облиза устни, прокашля се и започна съвсем лекичко да се клати напред-назад. После откопча пръсти от коленете си, взе кристалното преспапие от кафе масичката и се взря през него.

Попитах я:

— Майка ти противопоставя ли се на заминаването ти?

— Не, тя… Тя казва, че иска да замина. Изобщо не възразява, напротив, дори ме насърчава. Казва, че наистина иска да замина.

— Но въпреки това ти се безпокоиш, така ли?

Тя остави преспапието, премести се в края на креслото и протегна напред ръце с дланите нагоре.

— Не съм сигурна дали ще може да понесе това, доктор Делауер.

— Да живее далеч от теб?

— Да. Тя е… Това е…

Вдигане на раменете. После започна да извива ръцете си. Това ме натъжи повече, отколкото би трябвало.

Попитах:

— Тя все още ли… Състоянието й същото ли е? Говоря за страховете й.

— Не. Искам да кажа, тя все още я има. Агорафобията. Но е по-добре. Защото се лекува. Най-накрая я убедих да започне лечение и то дава резултати.

— Чудесно.

— Да. Чудесно е.

— Но ти не си сигурна дали лечението ще й помогне дотолкова, че да понесе раздялата с теб.

— Не знам. Искам да кажа, откъде мога да бъда толкова сигурна?…

Тя поклати глава с умора, която внезапно я състари. После се наведе и отвори чантичката си. След като порови малко в нея, тя извади изрезка от вестник и ми я подаде.

От февруари миналата година. Статията бе озаглавена „Нова надежда за жертвите на страхови неврози: мъж и жена се борят с невротичните фобии“.

Тя отново взе преспапието и започна да си играе с него. Аз зачетох.

Статията бе нещо като творчески портрет на Лио Габни, клиничен психолог от Пасадина, пристигнал тук от Харвардския университет, и неговата жена психиатър Урсула Кънингам-Габни, възпитаничка и бивша сътрудничка на същата тази августейша институция. Приложената снимка показваше двамата терапевти рамо до рамо на една маса, обърнали погледи към някаква пациентка. На снимката се виждаше само част от тила й. Устата на Габни бе отворена — явно говореше нещо. Жена му като че ли го гледаше с периферното си зрение. Лицата и на двамата носеха изражение на изключителна съсредоточеност. В текста под снимката пишеше: „Докторите Лио и Урсула Габни комбинират уменията си при работа с «Мери» — страдаща от остра агорафобия пациентка“. Предпоследната дума бе заградена с червен молив.

Разгледах снимката внимателно. Познавах репутацията на Лио Габни, бях чел всичко, написано от него, но никога не бях го виждал. На снимката той изглеждаше някъде около шестдесетте, с гъста бяла коса, тесни рамене, тъмни и уморени очи зад дебелите стъкла на очила в черна рамка и обло, дребновато лице. Бе облечен в бяла риза и тъмна връзка с навити до лактите ръкави. Ръцете му бяха слаби и костеливи, почти женски. Бях си представял нещо по-херкулесовско.

Жена му беше брюнетка и имаше красиво лице, макар и с доста строги черти — от Холивуд биха я наели да играе ролята на потиснатата стара мома, готова изведнъж да разцъфне. Бе облечена в плетена блуза без яка и бе наметнала на едното си рамо меко шалче. Късата прическа приятно обрамчваше лицето й. На верижка, преметната през врата, висяха очилата й. Бе достатъчно млада, за да е дъщеря на Лио Габни.