Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Той потърси малко наоколо, намери ръжен хляб, маргарин и мляко, откри нож и чиния и започна да си приготвя закуска.

— Какво си се втренчил? — каза той. — Не си ли виждал мъж да готви?

Аз се обърнах и отидох да се дооблека. Когато се върнах, той стоеше прав до кухненския плот, мажеше си препечени филийки и пиеше мляко направо от кутията. Беше напълнял — коремът му бе започнал да издува блузата отпред.

— Какво имаш да правиш днес? — попита той. — Мислех си дали да не отскочим до Ранчо и да чукнем някоя и друга топка голф.

— Не знаех, че ходиш на голф.

— Не ходя. Но все пак човек трябва да си има хоби, нали?

— Съжалявам, тази сутрин ще работя.

— Така ли? Да тръгвам ли?

— Не, не с пациенти. Ще пиша.

— А-а — проточи той с пренебрежителен жест. — Мислех, че ще работиш истинска работа.

— За мен тя е истинска.

— Какво, старите тъпотии?

Кимнах.

Той изсумтя и каза:

— Искаш ли да го направя вместо теб?

— Кое?

— Да го напиша вместо теб.

— Как ли пък не!

— Не, сериозно. Драскачеството винаги ми е идвало отръки.

Той захапа препечена филийка и по корема му се посипаха трохи. Не направи никакъв опит да ги изтръска.

— Благодаря ти, Майло, но нямам намерение да използвам чужд труд. Това е научен труд. Статия за едно списание по психология. — Приближих се към кафеварката и започнах да приготвям кафе. — А как върви твоята работа?

Той ми отправи много дълъг и много мрачен поглед.

— Все същото. Бюрократчета с усмихнати личица. Този път обаче бяха докарали и психаря на управлението.

— Мислех, че си отказал консултации.

— Да, но те смениха думата и сега не му викат консултации, а стресова оценка. Терминология на наказанието.

Той поклати глава.

— Всички тия мазнолики скапаняци, говорещи тихо и бавно… Сякаш съм им някакъв си склеротик. Интересуващи се за адаптацията ми. За нивото на стреса ми. Споделящи загрижеността си. Забелязал ли си, че хората, които говорят , че споделят загрижеността си, никога всъщност не го правят? Освен това не забравиха да ме осведомят, че всичките ми медицински бумаги били събрани от управлението и затова сега то разполагало с копия от всичките ми лабораторни изследвания. Наистина ли съм искал да се върна на активна служба? — Той направи физиономия. — Какви тъпанари, а? Аз им се усмихнах и им казах колко е странно, че когато съм си вършел работата, никой пет пари не е давал за нивото на стреса ми и за всички останали тъпотии.

— А как реагираха те на този опит да ги очароваш?

— С още повече усмивки. А после настъпи онази… мазна тишина, толкова мазна, че картофи да пържиш в нея. Четат ти съзнанието. Без съмнение оня задник, психарят на управлението, ги беше настроил… Но какво да се прави, такава е целта на занятието при военните — смажи индивидуалността.

— И как завърши цялата работа?

— Послушах ги малко как си дрънкат, после станах, казах, че имам неотложна среща, и си излязох. — Продължаваше да яде и да пие. — Нападение над по-висш офицер. Голяма работа.

Усмивката му се разшири.

— Да, но забравяш същественото. По телевизията.

Той се ухили и вдигна млякото да отпие, но усмивката му бе твърде широка и той се отказа.

— Какво толкова, в края на краищата живеем в ерата на медиите, не е ли така? Шефът винаги си слага маска „среща с пресата“, прилична на палачинка. Е, дадох им да си отхапят няколко хапки, дето никога няма да забравят.

— И още как. Как е положението с Фриск?

— Казват, че сладкото му носленце се оправяло доста добре. Новите зъби изглеждали почти досущ като старите. Смайващо е какви чудеса върши съвременната пластична хирургия, а?

— Върнал ли се е на работа?

— Нееее. Изглежда, стрес нивото му е твърде високо и се нуждае от по-дълго възстановяване. Но ще се върне. Ще го ритнат нагоре по стълбицата, където може да прецаква работата на по-високо равнище и систематично да нанася вреда.

— Той е зет на помощник-шефа, Майло. Имаш късмет, че си още в полицията.

Той тръшна млякото на плота.

— Да не мислиш, че ако можеха да ме изхвърлят, нямаше да го направят? Те са в положение или аз, или те и го знаят, затова го увъртат. Оня задник ме използва за шибано чучело. Адвокатът, с когото Рик ме накара да говоря, ми каза, че имам основание за подаване на граждански иск, каза ми, че съм можел да отнеса всичко в пресата и да ги оставя да го дъвчат с месеци. Но аз отказах, защото това беше само между нас двамата и само ние можехме да го разрешим. Това, че го направих пред телевизията, бе допълнителна застраховка, да, няколко милиона свидетели, така че никой да не може да каже, че не е станало по начина, по който стана. Ето защо го ударих, след като каза какъв голям герой съм и ми даде наградата. Никой да не може да каже, че гроздето било кисело. Управлението ми е длъжник, Алекс. Те трябва да са благодарни, че всичко, което направих, бе само да му разкрася физиономията. Какво ме интересува чий зет е? Той да е благодарен, че не му изтръгнах дробовете и не ги подхвърлих към камерите.