Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Възнаграждавах всеки успех с висока награда — евтини пластмасови играчки, които купувах на едро. Те обаче я радваха много.

В края на месеца тя вече се бе превърнала в нощна птица. През цялото време двамата седяхме в мастиленочерна тъма и тя бърбореше с бодро гласче за училището.

Накрая предложих да се заемем със съня й. Тя се усмихна и се съгласи.

Обаче имаше един проблем. Техниката, измислената от мен техника, спечелила ми известност, можеше да бъде приложена само с помощта на семейството. Някой трябваше много точно да следи поведението й по време на сън.

Един петък следобед аз притиснах Дъчи, преди да успее да се измъкне. Той ме погледна примирено и попита:

— Какво има, докторе?

Подадох му един бележник с милиметрова хартия и два подострени молива и придавайки си вид на професор, изнасящ лекция, започнах да издавам заповеди. Преди лягане Мелиса трябва да упражнява отпускане. Той не бива да й напомня или да я кара да го прави. Работата му е само да отбелязва дали го прави, както и бройката на „нощните ужаси“. Нощите без ужаси трябва да възнаграждава на сутринта с някоя от дрънкулките, които тя толкова харесва. Нощите с ужаси не бива да се коментират.

— Но, докторе — каза той, — тя ги няма.

— Какво няма?

— Ужаси. Сънят й от седмици насам е съвършено спокоен. Подмокрянето също изчезна.

Хвърлих поглед към Мелиса, подала се иззад гърба му, и видях усмивката й.

— Промяната бе наистина… забележителна — тъкмо казваше Дъчи. — Именно затова не мислех, че е необходимо да…

Казах:

— Наистина се гордея с теб, Мелиса.

— Аз се гордея с вас, доктор Делауер — каза тя и се закиска. — Ние сме един страхотен екип.

Тя продължаваше да се възстановява по-бързо, отколкото науката можеше да обясни. Просто минаваше скокообразно през съставените от мен планове и графици за лечение.

Но никога не можахме да разговаряме на теми, които смятах за съществени — смърт, обезобразяване, самота. Микокси с киселина.

Осем месеца след началото на сеансите тя ми каза, че всичките й страхове са изчезнали. Рискувайки да си навлека гнева й, предложих да намалим сеансите на два на седмица. Тя се съгласи с такава готовност, че разбрах, че си е мислела същото.

Въпреки това очаквах няколко крачки назад, когато осъзнае загубата на време и внимание, но това не стана. Към края на годината вече бяхме на един сеанс седмично. Качеството на сеансите също се бе променило. Бе станало по-равнодушно. Много игри. Никакви драми.

Лечението бе към края си. Пълна победа. Помислих си, че Ийлин Уагнър би се радвала да узнае за това, опитах се отново да се свържа с нея, получих сигнал „такъв номер няма“. Обадих се в болницата и разбрах, че е закрила кабинета си, отписала се от центъра и не оставила никакъв адрес.

Странно. Но това не бе моя работа.

Чековете от Първа фидуциарна банка продължаваха да пристигат.

На деветия си рожден ден тя дойде с подарък. За нея аз не бях купил — много отдавна бях решил за себе си да не купувам нищо на пациентите. Но това като че ли не я засегна и тя направо цъфтеше от щастие, че дарява нещо някому.

Подарък, който беше твърде голям, за да го носи сама. Сабино го внесе в кабинета ми.

Огромна кошница с увити в специална хартия плодове, сирене, малки бутилчици вино, кутийки хайвер, пушени стриди и пушена пъстърва, пастет от кестени, бурканчета с туршии и компоти.

Вътре имаше картичка.

НА ДОКТОР ДЕЛАУЕР С ЛЮБОВ, МЕЛИСА Д.

От другата страна бе нарисувана къща. Най-хубавата, нарисувана от нея — с внимателно нанесени светлосенки, с много прозорци и врати.

— Много е красива, Мелиса. Благодаря ти много.

— Няма за какво.

Усмихваше се, но очите й бяха пълни със сълзи.

— Какво има, моето момиче?

— Искам…

Тя се обърна с гръб към мен, устреми поглед към библиотеката и обгърна раменете си с ръце.

— Какво има, Мелиса?

— Искам… Може би е време… да… вече да не…

Гласът й постепенно заглъхна и не довърши изречението. Сгуши глава в раменете. Замачка си ръцете.

— Искаш да кажеш, че вече няма нужда да идваш ли?

Бързи, последователни кимания.

— Ами че в това няма нищо лошо, Мелиса. Ти се справи страхотно . Аз наистина съм горд с теб. Така че ако искаш да опиташ вече сама, аз го разбирам и мисля, че е чудесно. И няма защо да се безпокоиш. В случай че имаш нужда от мен, аз съм тук.

Тя се завъртя рязко и впери поглед в мен.

— Аз съм на девет години, доктор Делауер. Мисля, че вече мога и сама да се справям.