Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Рисунки, които тя запазваше и ми показваше с гордост.

Прогрес ли бе това? Или просто маска на щастливо седемгодишно хлапе, което си я нахлузваше заради неговия психотерапевт?

Информацията как се държи тя извън кабинета би ми помогнала много в правилната преценка. Но тези, които можеха да ми кажат, се криеха от мен като от зараза.

Дори Ийлин Уагнър бе изчезнала от хоризонта. Няколко пъти се обаждах в кабинета й и оставях съобщения, на които така и никой не отговори. Нещо работата й не върви, предположих. Вероятно се занимава и с нещо друго, за да свърже двата края.

Позвъних в Центъра за медицински персонал в окръга да разбера дали няма и втора работа. Според компютрите им нямаше. Пак звънях в кабинета й и пак оставях съобщения, на които пак никой не отговаряше.

Странно, като се има предвид с какво желание започна в началото този случай, но всичко, свързано с него, бе странно и аз вече бях свикнал.

Спомняйки си какво ми бе казала Ийлин за фобията на Мелиса към училище, аз попитах Мелиса за името на училището, издирих му номера от указателя и позвъних. Представих се като неин лекар и когато администраторката отсреща прие, че съм педиатър, не уточних. Помолих да ме свържат с учителката на Мелиса — някоя си госпожа Вера Адлер, която потвърди, че в началото на срока Мелиса наистина не е идвала на училище доста дълго време, но оттогава насам го посещавала редовно и „социалният й живот“ бил по-добър.

— Да не е имала някакви социални проблеми, госпожо Адлер?

— Не бих казала. Имам предвид, никога не е представлявала проблем, докторе. Но не беше най-затвореното дете, беше като че ли малко стеснителна. Отнесена в някакъв свой свят. Сега обаче започна да общува по-охотно. Болна ли беше, докторе?

— А, просто обичайните неща — отвърнах. — Обикновена проверка.

— Какво да ви кажа, тя се справя чудесно. Бяхме започнали да се безпокоим, отсъства толкова дълго. Сега обаче всичко е наред. Много приятно и изключително будно момиченце. Толкова се радваме, че се приспособи…

Благодарих й и затворих окуражен. Пратих по дяволите всички възрастни и продължих да си върша работата.

Към края на четвъртия месец Мелиса вече имаше кабинета ми като втори дом. Влизаше с усмивка и се насочваше право към масата за рисуване. Знаеше всичко къде е, познаваше кога една книга не е оставена на мястото й, веднага го намираше и я връщаше там. Като при реставрация. Показваше изключителна способност за възприемане на детайлите, която напълно съвпадаше с чувството й към възприемане изобщо, както ми го бе описал Дъчи.

Дете, чиито сетива работеха на пълни обороти. За нея животът никога не би могъл да бъде скучен. А спокоен?

В началото на петия месец тя заяви, че е готова да разговаря отново. Каза ми, че искала да бъдем като един екип — точно както й бях казал аз в началото.

— Готово. Върху какво искаш да поработим?

— Върху тъмното.

Запретнах ръкави, готов да демонстрирам всяко зрънце мъдрост, събрано от мен още от гимназията. Първо я научих да разпознава предупредителните сигнали за тревога — какво чувства при наближаването на страх. После я обучих на пълно отпускане, което преминаваше в състояние на чиста хипноза поради лекотата, с която преминаваше в света на въображаемото. Тя усвои самохипнозата само за един сеанс, можеше да потъне в транс за броени секунди. Научих я да си служи със знаци с пръстите, за да може да поддържаме връзка, докато е потънала, и най-накрая започнахме обезчувствителния процес.

Слагайки я да седне на стола, аз й казвах да си затвори очите и да си представи, че седи на тъмно. В тъмна стая. Виждах как тялото й се стяга и показалецът й се повдига. Прогонвах напрежението с извикване на представа за нещо много спокойно и комфортно. Когато отново се отпускаше, пак я връщах в тъмната стая. Включване, изключване, включване, изключване и така в същия дух, докато съзнанието й възприемеше образа. След седмица и нещо тя вече бе победила въображаемата тъмнина и бе готова да се срещне с истинския враг.

Дърпах пердетата на кабинета и си инсталирах реостатен ключ, за да мога да регулирам степента на тъмнина. Постепенно я увеличавах, реагирайки на признаците за напрежение с инструкции за все по-дълбоко и по-дълбоко отпускане.

След единадесет сеанса дърпах пердетата докрай и двамата с нея потъвахме в абсолютна тъмнина. Броях секундите на глас и се вслушвах в ритъма на дишането й, готов да реагирам светкавично и на най-малкия признак за промяна.