Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— И аз така мисля. И не се безпокой, че нараняваш чувствата ми.

Тя заплака.

Приближих се до нея и я прегърнах. Тя сложи глава на гърдите ми и захълца.

— Знам, че е трудно — продължих. — Ти се притесняваш, че ще нараниш чувствата ми. Сигурно отдавна се притесняваш.

Кимания през сълзи.

— Много мило от твоя страна, Мелиса. Високо ценя загрижеността ти за чувствата ми. Но няма защо да се притесняваш. Всичко е наред. Разбира се, ще ми липсваш, но аз ще си спомням за теб. И това, че прекъсваме сеансите, съвсем не означава, че няма да поддържаме връзка. По телефона. Или да си пишем. Дори можеш да идваш и когато нищо не те притеснява. Просто да ми кажеш здравей.

— Други пациенти правят ли го?

— Разбира се.

— А как се казват? — Лукава усмивка.

И двамата се разсмяхме.

— Най-важното нещо за мен, Мелиса, е това, че ти се справи чудесно. Как успя само да преодолееш страховете си… Впечатлен съм.

— Наистина чувствам, че мога сама.

— Сигурен съм, че можеш.

— Мога — повтори тя, гледайки разсеяно към голямата кошница. — Опитвали ли сте някога пастет от кестени? Малко странен вкус има. Не прилича изобщо на печени кестени…

На другата седмица й позвъних. Отговори Дъчи. Попитах го за Мелиса.

— Много добре. Наистина, докторе. Ето сега ще ви я дам.

Не бях много сигурен, но ми се стори, че гласът му прозвуча дружелюбно.

Мелиса се обади — вежлива, но някак си далечна. Информира ме, че е добре, и ми каза, че ще ме потърси, ако има нужда. Никога не го направи.

Обаждах се още два пъти. Тя отговаряше разсеяно и с нетърпение чакаше да затворя.

Няколко седмици по-късно преглеждах счетоводните си книги, стигнах до нейния случай и видях, че ми е предплатено за десет сеанса, които не съм извършил. Написах чек и го изпратих в Сан Лабрадор. Още на другия ден в кабинета ми пристигна куриер и остави на бюрото ми кафяв плик. Вътре бе моят чек, прилежно скъсан на три парчета. Имаше и ароматизирана бланка.

Драги доктор Делауер,

С много благодарност.

Искрено ваша

Същият изящен почерк и тон, с който преди две години ми бе обещала да държи връзка с мен.

Написах още един чек точно за същата сума на името на Фонда на педиатрите за играчки и го пуснах по пощата. Знаейки, че правя това колкото за мен самия, толкова и за децата, които щяха да играят с тези играчки, си мислех, че нямам абсолютно никакво право да се чувствам благороден.

После слязох в кабинета си и се приготвих за следващия пациент.

Беше един часът сутринта, когато оставих картона настрана. Спомените са доста изнурителна работа, затова се чувствах изтощен. Дотътрих се до леглото, спах като къпан, поздравих се сутринта, като видях, че ставам в седем, и с чувство на удовлетворение се мушнах под душа. Няколко минути след като се бях облякъл, звънецът на вратата иззвъня. Отидох и отворих.

На площадката отпред стоеше Майло, мушнал ръце в джобовете си, облечен в жълта фланелка за голф с две широки хоризонтални зелени ивици отпред, тъмни панталони и високи баскетболни маратонки, които някога са били бели. Черната му коса бе по-дълга от всякога и отпред почти скриваше веждите му, а бакенбардите се спускаха почти до края на челюстта. Надупченото му, неравно лице бе тук-там покрито с тридневна брада, а зелените му очи изглеждаха замъглени — обикновено правещата впечатление разцветка бе затъмнена до цвета на много стара трева.

— Добрата новина — подзе той веднага — е, че вече поне заключваш. Лошата е, че отваряш, без да провериш кой, по дяволите, е.

— Откъде знаеш, че не съм проверил? — попитах аз, отстъпвайки встрани и пускайки го да влезе.

— Промеждутъкът от време между последния шум от стъпките и щракването на бравата беше незначителен. Силата на дедукцията.

Той се почука по слепоочието и се насочи право към кухнята.

— Добро утро, детектив. Започваш да ставаш мързелив.

Той само изръмжа, без да намали крачка.

Продължих:

— Какво има?

— Защо трябва да има нещо? — подхвърли той през рамо, заврял вече глава в хладилника.

Още едно посещение на добра воля. Напоследък май нещо много зачестиха.

Финални състояния на потиснатост.

Бе наполовина изкарал наказанието си — отстраняване от работа в полицията за срок от шест месеца без заплащане. Най-многото, което полицейското управление можеше да направи за него, без да го уволни. Управлението се надяваше, че цивилният живот ще му хареса и той няма да прояви желание да се върне. Управлението се заблуждаваше.