Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Очите му се бяха избистрили, а лицето му бе станало тъмнорозово. С падналата над челото си коса и дебели бърни приличаше на ядосана горила.

Изръкоплясках му.

Той се надигна няколко сантиметра, втренчи поглед в мен, после започна да се смее.

— А-ах, нищо не може да направи деня ти така розов като притока на малко адреналин. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш на голф?

— Съжалявам. Наистина трябва да седна да пиша и освен това на обяд чакам пациент.

Кафето бе готово. Налях го в две чаши и му подадох едната. Той я пое, изпи го на един дъх и погледна часовника на стената.

— Е, аз да тръгвам — каза. — Ще ида да удрям малки бели топчици, представяйки си, че са нещо друго.

Той се запъти към вратата. Протегнах ръка пред него и го спрях.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — подхвърлих. — Довечера. Докъм седем часа сигурно вече ще съм привършил.

— Благотворител ли ще ставаш?

— Голям чаровник си — отвърнах аз и си свалих ръката.

— Какво, нямаш ли среща довечера?

— Нямам.

— Къде е Линда?

— Линда е още в Тексас.

— О! Мислех, че трябва да се върне миналата седмица.

— Точно така. Но се наложило да остане още. Баща й.

— Сърцето?

Кимнах.

— Влошава се. Достатъчно, за да се задържи при него до безкрайност.

— Съжалявам. Поздрави я от мен, като се чуете. Кажи й, че се надявам да се оправи.

Гневът му бе отстъпил място на съчувствие. Не бях сигурен дали това може да се нарече подобрение.

— Добре — отвърнах. — Приятно прекарване в Ранчо.

Той направи крачка, после се спря.

— А за теб не беше кой знае колко приятно, нали? Извинявай.

— Всичко е наред, Майло. А предложението ми не е благотворителност. Бог знае защо, но изведнъж ми дойде на ума, че една вечеря заедно би била чудесно нещо. Двама мъже, говорещи си поверително като в бирените реклами по телевизията.

— Аха — каза той. — Вечеря. Добре, аз винаги мога да ям. — И се потупа по корема. — А ако тая статия нещо ти се опре, донеси ми черновата. Батко ти Майло да ти покаже какво значи редакторско умение.

— Чудесно — отвърнах, — а ти междувременно гледай да си намериш някое истинско хоби.

След като той си тръгна, седнах да пиша. Без никаква видима причина писането вървеше по-гладко от всякога и обяд дойде бързо, оповестен от второто за деня позвъняване на вратата.

Този път надникнах през шпионката. Това, което видях на прага, бе лице на непознат, но не съвсем чужд човек — остатъци от детето, което помнех, примесени с черти от снимка, изрязана от вестник и видяна от мен преди двадесет години. Стана ми ясно, че когато е била нападната, майка й не е изглеждала много по-различно от Мелиса в момента.

Отворих вратата и казах:

— Здравей, Мелиса.

Тя като че ли се постресна малко, но след това се усмихна.

— Доктор Делауер! Вие изобщо не сте се променили!

Стиснахме си ръцете.

— Влизай.

Тя влезе вътре и се спря със скръстени пред нея ръце.

Преходът от момиче към жена бе почти завършил и всичко говореше, че този процес е протекъл съвсем гладко и в правилната посока. Имаше скули като на фотомодел, съвсем слабо изпъкващи изпод съвършено гладка и леко загоряла кожа. Косата й бе потъмняла до примесен със слънце светлокестеняв цвят и се спускаше, права и блестяща, чак до кръста й. Под естествено извитите вежди гледаха две огромни и раздалечени едно от друго сиво-зелени очи. Една млада Грейс Кели 4 4 Известна холивудска актриса от петдесетте години, впоследствие омъжила се за принца на Монако, Рение, дала живот на три деца и загинала при катастрофа през 1982 година. — Б.пр. .

Една миниатюрна Грейс Кели. Едва ли имаше метър и петдесет, тънка като на оса талия и крехки кости. На ушите й, прилични на бледорозови раковини, се полюшваха огромни златни обеци. Носеше в ръце кожена чантичка, облечена бе в синя риза и дънкова пола, която стигаше на около три сантиметра от коляното. На краката си бе обула кафяви сандали без чорапи.

Въведох я в хола и я настаних в едно кресло. Тя седна, кръстоса крака в глезените, обхвана коленете си с ръце и се огледа.

— Имате много хубав дом, доктор Делауер.

Запитах се как ли изглеждат моите сто шестдесет и седем квадрата махагон и стъкло в нейните очи. В замъка, в който бе отрасла, сигурно имаше по-големи стаи. Благодарих й, седнах и казах:

— Много ми е приятно да те видя, Мелиса.

— И на мен ми е много приятно да ви видя, доктор Делауер, и ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем толкова скоро.