— Докато идва при мен, ще я лекувам, господин Дъчи. Това, с което вие можете да ми помогнете, е да ми разкажете всичко, което трябва да знам.
— Да, разбира се. Има ли още нещо?
— Маклоски. Какво знае за него тя?
— Нищо.
— Спомена името му.
— Той за нея е само едно име. Децата често чуват някои неща.
— Да, така е. Чула е доста неща. Знае, че той е нападнал майка й с киселина, защото не я харесва. Какво още сте й казвали за него?
— Нищо. Честно. Както казах, децата често подслушват, но той не е тема за разговори в къщата.
— Господин Дъчи, ако трябва да сме точни, децата често пъти сами си измислят факти. Най-добре би било Мелиса да разбере какво точно се е случило на майка й.
Кокалчетата на пръстите му, стискащи чашата, побеляха.
— Какво предлагате, сър?
— Някой да седне и да разговаря с Мелиса. Да й обясни защо Маклоски е нападнал госпожа Дикинсън.
Той подозрително се отпусна.
— Да й обясни защо. Да, да, мисля, че ви разбирам. Само че има един проблем.
— Какъв?
— Никой не знае защо. Копелето не каза нищо и сега никой не знае. Ако ме извините, докторе, наистина трябва да тръгвам.
В понеделник Мелиса беше в страхотно настроение, услужлива, учтива, не капризничеше и изобщо нямаше и следа от бойкото й поведение от миналия сеанс. Обаче бе сдържана и с по-малко желание за разговор. Попита дали вместо това може да рисува.
Типичен нов пациент.
Като че ли това, което се бе случило до този момент, бе само пробно изпитание и сега бе истинското начало.
Започна със същите меки изображения, които ми бе представила по време на първия сеанс, после бързо премина на по-тъмни отсенки, облачни небеса, сиви и тъжни рисунки.
Скицираше унило изглеждащи животни, анемични градинки, самотни деца в статични пози, прескачайки от тема на тема. Но някъде към втората половина на сеанса успя да намери тема, на която се задържа по-дълго — редици от къщи без врати и прозорци, голи и паянтови сгради, построени в горички от прилични на скелети дървета под мрачно, защриховано в черно небе.
Няколко листа по-късно към тях тя прибави и някакви сиви форми, приближаващи се към къщите. Сиво, което се превръщаше в черно и постепенно придобиваше човешка форма. Очертания на мъже с шапки, дълги палта и издути чували.
Рисуваше с такъв яд, че пробиваше хартията, късаше я и започваше отново.
Моливите и пастелите се топяха като близалки. Всяка завършена работа биваше накъсвана с яростна методичност. Така продължи цели три седмици. След края на сеанса излизаше от кабинета ми, без да каже дума, крачейки твърдо като истински малък войник.
През четвъртата седмица вече завършваше последните десет-петнадесет минути от сеанса, играейки на разни игри. Никакви разговори. Играеше много съсредоточено и с почти никакво видимо удоволствие.
Понякога я довеждаше Дъчи, но постепенно Ернандес започна да се появява по-често, който продължаваше да гледа на мен с предубеждение. После започнаха да се появяват и други придружители — смугли здрави младежи, миришещи на изпотени от работа тела, които толкова си приличаха, че понякога си мислех, че са един и същи човек. От Мелиса научих, че това са петимата синове на Ернандес.
Посещенията понякога се разнообразяваха от присъствието на едра, месеста жена, на възраст горе-долу колкото Дъчи, със силно стегната назад коса и бузи като мехове. Собственичката на дълбокия френски акцент. Мадлен, готвачка и камериерка. Тя идваше винаги много изморена и изпотена.
Всички те се изнизваха моментално, щом Мелиса прекрачеше прага на кабинета ми, и идваха точно в края на сеанса. Тази точност, както и начинът, по който избягваха да ме гледат в очите, твърде много намирисваше на лустрото на Дъчи. А самият той, когато идваше, бързаше най-много от всички да се измъкне, без дори да влиза в чакалнята. Молбата ми да събира данни и информация остана без последствия.
Но с времето това ме безпокоеше все по-малко и по-малко.
Защото състоянието на Мелиса като че ли започна да се подобрява. Без негова помощ. Без ничия помощ. Десет седмици след началото на лечението тя вече бе друго дете — освободено, подозрително спокойно, без повече да си мачка пръстите, без да крачи нервно. Пускаше усмивки. Отпускаше се по време на игра. Смееше се на репертоара ми от училищни вицове. Изобщо се държеше като дете. И макар че все още не искаше да говори за страховете си, пък и за каквото и да било интересно за мен, рисунките й бяха станали по-малко панически, мъжете с чувалите постепенно изчезваха. По гладките каменни стени на къщите, които сега вече стояха здраво на земята, бяха започнали да избиват като пъпки врати и прозорци.
Читать дальше