Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Това е като игра. Игра на фантазията. Театър на детството. Хлапетата съчиняват цели композиции в главите си и много често разговарят с въображаеми другарчета. Това е нещо като самовнушение и е необходимо за здравословното израстване на човека.

Съмнението в очите му не изчезна, но поне слушаше.

— Фантазирането може да се окаже добър метод за лечение, господин Дъчи. Всъщност може да намали страха у децата, като им даде чувство за контрол върху живота им. Обаче при някои деца, тези, които са напрегнати, интровертни и живеещи в стресова околна среда… същата тази способност да рисува въображаеми ситуации може да предизвика тревога. Въображаемите ситуации просто стават много ярки. Освен това при нея може да има и друг съществен фактор. Нали казахте, че баща й бил отличен реставратор. Да е показвал влечение към друг вид съзидателен труд?

— Разбира се. Той беше архитект по професия и надарен художник на млади години.

— А защо е спрял?

— Успял е да убеди сам себе си, че не е достатъчно добър, за да оправдае времето, което посвещава на рисуването, унищожил е всичките си работи и се е посветил на колекционерство. Оттогава никога не хванал четка. Пътувал по света. Дипломиран е като архитект от Сорбоната. Обичаше Европа. Построил е няколко прекрасни сгради, преди да изобрети диагоналната подпора.

— Диагоналната подпора?

— Да — отвърна той, обяснявайки сякаш какво е азбука. — „Подпора на Дикинсън“. Това е подпора от закалена стомана, прилагана само в строежите.

— А госпожа Дикинсън? — попитах аз. — Тя е била актриса. Да знаете за нещо друго освен това?

— Нямам представа, докторе.

— От колко време страда от агорафобия… т.е. страхува се да излезе от къщата?

— Тя излиза от къщата.

— О?

— Да, сър. Разхожда се из двора.

— А излиза ли от двора?

— Не.

— Колко е голям дворът?

— Около двадесет и седем декара.

— Обхожда ли го от край до край? Или от ъгъл до ъгъл?

Прочистване на гърлото.

— Предпочита да не се отдалечава много от къщата. Още нещо ще питате ли, докторе?

На първоначалния ми въпрос все още не беше отговорено — той някак си успя да се измъкне от директен отговор.

— От колко време е така? Да не излиза от двора?

— От… самото начало.

— Откакто е била нападната?

— Да, да. Съвсем логично е, когато разбереш последователността на събитията. Когато господин Дикинсън я доведе вкъщи веднага след сватбата, тя бе тъкмо по средата на хирургическите операции. Ужасно я болеше, все още бе много уплашена… травматизирана от… това, което й бе сторено. По заповед на професор Монтесино тя не излизаше изобщо от стаята си. Понякога трябваше да лежи неподвижно с часове. Новата плът трябваше да се поддържа изключително гъвкава и чиста. Бяха монтирани специални въздушни филтри, за да не допускат частички, замърсяващи въздуха в стаята. Сестрите кръстосваха денонощно из къщата с инжекции, лечебни процедури, лосиони и бани, от които тя плачеше от ужасна болка. Не би могла да излезе, дори и да искаше. После дойде и бременността. Изобщо не й даваха да става, бе прикована към леглото, бинтоваха, сваляха бинтове. Четири месеца след започване на бременността господин Дикинсън… почина и тя… Не можеше да си тръгне. Това беше убежище за нея. В известен смисъл е логично, нали? Говоря за състоянието й в момента. Тя просто гравитира около убежището си. Разбирате това, нали, докторе?

— Разбирам го. Но въпросът сега е да намерим кое е убежище за Мелиса.

— Да — отвърна той. — Прав сте.

Избягваше да ме гледа в очите.

Повиках сервитьора и си поръчах още едно еспресо. Когато то пристигна заедно с още гореща вода за Дъчи, той обхвана чашата с длани, но не отпи. Докато отпивах от кафето си, той каза:

— Моля да ме извините за дързостта, докторе, но каква, според вашето компетентно мнение, е прогнозата? За Мелиса.

— Ако семейството ми помага, бих казал, добра. Тя е мотивирана и умна за нейната възраст. Но се иска време.

— Да, разбира се. Всяко хубаво нещо иска време.

Изведнъж той се наведе напред, протягайки длани с треперещи пръсти. Странна проява на емоция за такъв леден човек. За миг помислих, че ще ме сграбчи за ръцете. Но той рязко се спря, като че ли се бе опарил в нещо.

— Моля ви, помогнете й, докторе. Ще ви съдействам с всичко, което мога.

Ръцете му още висяха във въздуха. Той го забеляза и също така рязко ги прибра.

— Вие сте много предан на това семейство — забелязах.

Той се дръпна назад и погледна встрани, сякаш бях изкарал на показ някакъв негов порок.