Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Като попаднал в неловка ситуация.

Раздразнението ми от вчера бе преминало и бях решен да избягвам конфронтации. Затова започнах разговора, като му казах колко високо ценя факта, че ми отделя от времето си. Той не отговори нищо и продължаваше да изглежда страшно неудобно. Явно безцелните разговори не бяха негова стихия. Запитах се дали някой на този свят се е обръщал към него на малко име.

Сервитьорът донесе поръчката. Дъчи огледа чая си с недоверчивата взискателност на английски лорд, накрая вдигна чашата до устните си, отпи и я остави на масата.

— Не е достатъчно горещ ли? — попитах го аз.

— Не, всичко е наред, сър.

— От колко време работите за семейство Дикинсън?

— Двадесет години.

— Значи доста преди процеса.

Той кимна, вдигна отново чашата, но не я доближи до устните си.

— Това, че бях включен в състава на съдебните заседатели, бе нещо като прищявка на съдбата. Отначало посрещнах тази прищявка с нежелание. И исках да си направя отвод, но господин Дикинсън каза да се включа. Каза, че това било мой граждански дълг. Беше много изпълнителен човек.

Устните му потрепнаха.

— Кога почина?

— Преди седем години и половина.

Изненадан, попитах:

— Преди Мелиса да се роди?

— Госпожа Дикинсън беше бременна с Мелиса, когато това…

Той вдигна поглед стреснато и завъртя глава надясно, откъдето се приближаваше сервитьорът с менюто. Величествен, с изискан език — черно като въглен копие на Дъчи.

Избрах си телешка пържола алангле. Дъчи попита дали скаридите са пресни днес и когато го информираха, че естествено, пресни са, си поръча салата от скариди.

Когато сервитьорът си тръгна, попитах:

— На колко години беше господин Дикинсън, когато почина?

— На шестдесет и две.

— А как почина?

— На тенискорта.

Устната му отново потрепери, но лицето му остана безизразно. Пръстите му несигурно опипаха чашата и устните се стегнаха.

— Да не би вашето участие в състава на съдебните заседатели да е допринесло за тяхното събиране, господин Дъчи?

Кимване.

— Точно това имах предвид, като казах прищявка на съдбата. Господин Дикинсън дойде с мен в съда. Седя там през целия процес и бе… запленен от нея. Бе проследил целия случай по вестниците, още дори преди да ме включат. Няколко пъти бе коментирал случката — докато преглеждаше сутрешните вестници — върху това каква страшна трагедия било.

— А познавал ли се е с госпожа Дикинсън преди нападението?

— Не, ни най-малко. Загрижеността му, поне отначало, бе… по принцип. А той бе добър човек.

— Не съм сигурен дали разбирам какво искате да кажете с това „по принцип“ — казах.

— Тъга за погубена красота. — Той се изрази с тон на учител, обявяващ лесна за есе тема. — Господин Дикинсън бе голям естет. Борец за запазване на красотата в живота. Изживяваше много тежко всяко посегателство върху нея. Но никога не позволи загрижеността му да пресече етичните граници. Когато ме включиха в състава на съдебните заседатели, той каза, че ще ме придружава в съда, но и двамата трябва да си даваме ясна сметка, че не трябва да разговаряме за него. Беше много честен човек, доктор Делауер. Диоген би се радвал да го намери.

— Естет — казах аз замислено. — А с какъв бизнес се занимаваше?

Той ме погледна високомерно.

— Говоря за Артър Дикинсън, сър.

Това пак нищо не ми говореше. Този човек ме караше да се чувствам като студент първокурсник. Обаче, вместо да си призная незнанието, продължих храбро:

— Разбира се. Големият филантроп.

Той продължаваше да ме гледа с немигащ поглед.

— И как най-накрая двамата се запознаха? — попитах.

— Процесът задълбочи загрижеността на господин Дикинсън… Слушаше показанията й, виждаше бинтованото й лице. Посети я в болницата. По случайност бе спонсор на същото това крило, в което бе настанена. Той разговаряше с лекарите и гледаше да й осигури най-доброто. Доведе най-добрия пластичен хирург — професор Албано Монтесино от Бразилия, истински гений. Човекът бе пионер в реконструкцията на лицевата част. Господин Дикинсън му уреди всякакви медицински привилегии и постоянен достъп до една от операционните. — По веждите на Дъчи заблестя пот. Той извади кърпичка и я попи. После продължи, вперил поглед право в очите ми: — Такава болка. Седемнадесет отделни операции, докторе. Само някой с вашия професионален опит би могъл да разбере какво означава това. Седемнадесет хирургически интервенции … и всяка една убийствена. Месеци възстановяване, пълна неподвижност дълги периоди от време. Сега можете да разберете защо е привикнала на самота.