Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Същото нападателно изражение.

— Браво на теб.

Леко смръщване.

— Понякога още съм неспокойна. Пак ми се иска някой да е там, не да гледа… просто да е там и да ми прави компания. Но не моля никого.

— Браво на теб — повторих. — Ти си се преборила със страха и си го победила.

— Да — каза тя. Учудено.

Мъките се бяха превърнали в победа, и то май за първи път.

— Майка ти и Джейкъб казаха ли ти, че си свършила чудесна работа?

— Ами. — Пренебрежително махване с ръка. — Те винаги ми говорят приятни неща.

— Е, казвам ти, че си свършила чудесна работа. Спечелила си трудна битка. Това означава, че можеш да печелиш и други, да се пребориш и с други страхове. Един по един. Можем да работим заедно, да измъкваме страха, който искаме да преборим, да обсъждаме с теб как да го направим стъпка по стъпка. Бавно. За да не те плаши повече никога. Ако искаш, можем да започнем още от следващия път. В понеделник.

Станах.

Тя не помръдна от мястото си.

— Искам да поприказваме още малко.

— Аз също бих искал, Мелиса, но времето ни свърши.

— Съвсем мъничко.

Едва доловима нотка на хленч.

— Наистина трябва да свършваме. Ще се видим в понеделник, което означава само…

Докоснах я по рамото. Тя отблъсна ръката ми и очите й се напълниха.

Казах:

— Съжалявам, Мелиса, бих искал да…

Тя скочи от стола и насочи пръст срещу мен.

— Ако твоята работа е да ми помогнеш , защо не ми помогнеш веднага ?

И тропна с крак.

— Защото сеансите ни трябва да имат край.

— Защо?

— Мисля, че знаеш.

— Щото трябва да посрещаш и други деца ли?

— Да.

— Как се казват те?

— Не мога да ти кажа, Мелиса. Спомняш си, нали?

— От къде на къде те да са по-важни от мен?

— Не са, Мелиса. Ти си много важна за мен.

— Тогава защо ме изхвърляш навън?

Преди да успея да отговоря, тя избухна в сълзи и тръгна към вратата за чакалнята. Последвах я, мислейки за хиляден път за светостта на четиридесет и пет минутните сеанси и за обожествяването на времето. Знаейки в същото време и важността от ограниченията. За всички деца изобщо и за това специално, което, изглежда, имаше толкова малко ограничения. Което бе обречено да изживее годините, при които се формира характер, в такъв ужасен и неограничен от нищо лукс на приказен свят.

Няма нищо по-страшно от приказния свят…

Когато влязох след нея в чакалнята, тя се бе вкопчила в ръката на Ернандес, плачеше и настояваше:

— Хайде, Сабино, хайде !

Той стоеше, без да помръдва, със стреснат и изненадан израз на лицето. Когато ме видя, изненадата се смени с подозрение.

— Малко е разстроена — казах аз. — Моля ви, предайте на майка й да ми се обади колкото е възможно по-скоро.

Неразбиращ поглед.

— Su madre — казах. — El telefono. Ще я чакам в понеделник в пет. Lunes. Cinco.

— Оке’ — изгледа ме той сърдито и впи пръсти в шапката си.

Мелиса тропна два пъти с крак и кресна:

— В никакъв случай! Никога повече няма да стъпя тук! Никога!

Енергично дърпане на закоравялата кафява ръка. Ернандес не помръдваше от мястото си и продължаваше да ме гледа изпитателно. Погледът на влажните му и тъмни очи се бе втвърдил, като че ли се чудеше дали да не ме накаже.

Помислих за всички защитни слоеве, обграждащи това дете, и колко неефективно е всичко това.

— Довиждане, Мелиса — казах аз накрая. — Ще се видим в понеделник.

— Няма да стане! — кресна отново тя и избяга навън.

Ернандес нахлупи шапката си и изтича подир нея.

В края на деня се обадих на службата за телефонни услуги. Никакво обаждане от Сан Лабрадор.

Чудех се как ли Ернандес е предал това, което видя. Дори се подготвих за отменяне на сеанса в понеделник. Но не последва никакво обаждане в този смисъл нито същата вечер, нито на следния ден. Може би един плебей не заслужаваше чак такова внимание.

Обадих се в дома на Дикинсън и Дъчи вдигна телефона на третото позвъняване.

— Здравейте, докторе. — Същата официалност, но без раздразнение.

— Обаждам се да потвърдя сеанса на Мелиса в понеделник.

— Понеделник — каза той. — Да, известно ми е. В пет часа, нали?

— Точно така.

— Случайно да имате свободен час по-рано? Движението оттук е…

— Това е всичко, с което разполагам, господин Дъчи.

— В такъв случай остава в пет. Благодаря ви, че се обадихте, докторе, и приятна ве…

— Един момент — прекъснах го аз. — Има нещо, което трябва да знаете. Последния път Мелиса се разстрои и излезе от кабинета, плачейки.