Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— … затова не обичам да спя. Да легнеш да спиш, значи да извикаш сънищата.

— Какви сънища?

Тя отново потрепери и поклати глава.

— Мъча се да стоя будна, но по някое време вече не мога, заспивам и сънищата идват.

Поех пръстите й в своите и спрях треперенето с докосване и с терапевтично успокоителен шепот.

Тя млъкна.

— Всяка нощ ли сънуваш лоши сънища? — попитах я.

— Да. Понякога са много. Мама каза, че една нощ съм сънувала седем пъти.

— Седем лоши съня за една нощ?

— Да.

— Помниш ли ги?

Тя освободи ръката си, затвори очи и премина на отчужден тон. Седемгодишна лекарка, представяща случай пред оперативка на болнична управа. Случаят с едно безименно момиченце, което се събужда, потънало в студена пот в постелята си до леглото на майка й. По-точно скача, а не събужда, с бясно биещо сърце, впила нокти в завивките, за да спре безкрайното падане в огромна, черна паст. Впива нокти, но се изпуска и усеща как всичко отлита надалеч като хвърчило със скъсана корда. Крещейки в тъмнината и търкаляйки се, се хвърля към топлото тяло на майка си, търсейки спасение. Майчината ръка се протяга и несъзнателно я придърпва към себе си.

Свила се там, несмееща да помръдне, взираща се в тавана и опитваща се да си внуши, че това, което вижда, е таван, че нещата, лазещи по него, не са — и не могат да бъдат — истински. Вдъхвайки парфюма на мама, заслушана в тихичкото й похъркване. Убеждавайки се, че мама е дълбоко заспала, преди да се реши да протегне ръка и да докосне сатена и дантелите, оголена част от ръката. А след това леко да посегне и към лицето. Към здравата част… някак си се получаваше така, че тя винаги посягаше към здравата страна.

Замирайки отново при произнасянето на думите „здрава страна“.

Очите й се отвориха и тя хвърли панически поглед към самостоятелния изход.

Като затворник, преценяващ шансовете си за бягство.

Твърде много неща наведнъж.

Навеждайки се към нея, й казах, че се е справила чудесно — можем, продължих аз, да прекараме останалата част от сеанса, като рисуваме или да поиграем на някоя игра.

Тя каза:

— Страх ме е от стаята ми.

— Защо?

— Голяма е.

— Твърде голяма за теб ли?

По лицето й премина виновен израз. Виновно смущение.

Помолих я да ми разкаже по-подробно за стаята си. Тя се съгласи.

Висок таван с картинки на дами, облечени в страхотни рокли. Розов мокет, тапети на розови и сиви котенца и агънца, купени от мама специално за нея, когато тя е била още бебе. Играчки. Магнетофони и миниатюрни прибори, стъклени фигурки, три отделни кукленски къщи, цяла зоологическа градина от препарирани животни. Легло с балдахин отнякъде много отдалеч, забравила откъде точно, с възглавници и пухено юрганче, натъпкани с гъша перушина. Обрамчени с дантели прозорци, чийто горен край бе извит като дъга, стигаща почти до тавана. Прозорци с цветни стъкла, които правят цветни фигурки по теб. Място за сядане пред един от тези прозорци с изглед към тревата и цветята, за които по цял ден се грижи Сабино — тя искала да му извика и да му каже здравей, но се страхувала да се приближава толкова до прозореца.

— Изглежда, е голяма стая — казах аз.

— Тя не е само една стая. Много са. Има спалня и тоалетна, и стая за обличане с много огледала и лампи, гардероб. И стая за игра. Там са повечето играчки, обаче препарираните животни са в спалнята. Джейкъб нарича спалнята „детска стая“, което означава стая за бебета.

Мръщи се.

— Да не би Джейкъб да се държи с теб като с бебе?

— Не! Не съм си лягала в кошара, откакто навърших три години!

— Харесва ли ти да имаш такава голяма стая?

— Не! Мразя я! Никога не влизам в нея.

Виновният вид се върна.

Още две минути до края на сеанса. Не бе помръднала от стола си, откакто седна на него.

— Справяш се отлично, Мелиса — похвалих я аз. — Научих наистина много неща за теб. Но вече трябва да свършваме за днес.

— Не обичам да бъда сама. Никога.

— Никой не обича да бъде сам дълго време. Дори и възрастните се страхуват от това.

— Не искам това никога да става. Чаках до рождения си ден — докато не станах на седем — за да отида сама до тоалетната. Със затворена врата и уединение.

Дръпната малко назад, очакваща неодобрението ми.

— А кой идваше с теб, преди да навършиш седем? — попитах я.

— Джейкъб и мама, и Мадлен, и Кармела ми правеха компания, преди да стана на четири години. После Джейкъб каза, че вече съм млада госпожица и с мен трябвало да идват само дами, затова спря да ме придружава. После, когато станах на седем години, реших да отида сама. Разплаках се, стана ми лошо и даже повърнах, но успях. Най-напред с леко притворена врата, а после и със затворена докрай, но не посмях да я заключа. В никакъв случай.