Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— О!? Изглеждаше в чудесно настроение, когато тръгваше оттук.

— В петък, като тръгваше насам, каза ли нещо в смисъл че не й се идва?

— Не. Какъв е проблемът, докторе?

— Нищо сериозно. Искаше просто да постои повече от предвиденото за нея време и когато й казах, че не може, тя избухна в сълзи.

— Разбирам.

— Навикнала е да става на нейното, нали, господин Дъчи?

Мълчание.

— Споменавам го — казах, — само защото то може да се окаже част от проблема… Нали разбирате, липса на чувство за граница. За едно дете то е като за кораб, плаващ в морето без котва. Може би трябва да се предприемат някои мерки за основните й понятия за дисциплина.

— Докторе, не аз съм този, който…

— Разбира се, забравих. А защо не извикате госпожа Дикинсън на телефона, за да обсъдим това с нея?

— Опасявам се, че госпожа Дикинсън е неразположена.

— Мога да почакам. Или пък да се обадя по-късно, когато ще бъде разположена.

Въздишка.

— Докторе, моля ви. Не мога да местя планини.

— Струва ми се, че не съм ви молил за това.

Мълчание. Покашляне.

— Можете ли да предадете съобщение? — казах.

— Разбира се.

— Кажете на госпожа Дикинсън, че това е недопустимо положение. Че макар и да й съчувствам за него, тя трябва да спре да ме избягва, ако иска да лекувам Мелиса.

— Доктор Делауер, моля ви… това е съвсем… Не трябва да се отказвате от детето. Тя е толкова… толкова добро и умно момиченце. Би било ужасна загуба, ако…

— Ако какво?

— Моля ви, докторе!

— Опитвам се да бъда търпелив, господин Дъчи, но наистина не мога да разбера за какво толкова става въпрос. Не настоявам госпожа Дикинсън да излезе от дома си. Искам само да разговарям. Разбирам положението й… проучих нещата. Трети март 1969-а. Да не би да има някаква фобия и към телефонните разговори?

Пауза.

— Не, към докторите. Тя претърпя толкова много операции, толкова много болка. Непрекъснато я разкъсваха на парчета като мозайка и пак я събираха наново. Не искам да кажа нищо лошо за лекарската професия. Хирургът й бе магьосник. Той просто я реставрира. Външно. Но вътрешно… На нея просто й е необходимо време, доктор Делауер. Дайте ми малко време. Ще й внуша колко жизненоважно е да влезе във връзка с вас. Но, моля ви, бъдете търпелив, сър.

Бе мой ред да въздъхна.

Той продължи:

— Тя има виждане за нея… за положението. Но след всичко това, което е претърпяла…

— Страхува се от лекари — възразих аз, — но все пак се е срещнала с доктор Уагнър.

— Да — отвърна той. — Това бе… изненада. А тя не умее да се справя добре с изненадите.

— Да не искате да кажете, че е реагирала враждебно на посещението на доктор Уагнър?

— Нека просто кажем, че й беше трудно.

— Но го е направила, господин Дъчи. И е оживяла. Това само по себе си е било вид терапия.

— Докторе…

— Да не би, защото съм мъж? По-лесно ли ще й бъде, ако терапевтът е жена?

— Не! — твърдо отговори той. — Съвсем не! Изобщо не става въпрос за това.

— Значи към лекарите изобщо — казах аз. — Независимо от пола.

— Точно така. — Пауза. — Моля ви, доктор Делауер — гласът му бе станал много мек, — моля ви, проявете малко търпение.

— Добре. Но междувременно някой трябва да ме снабди с факти. Подробности. История на заболяването на Мелиса. Семейството, в което е живяла.

— Вие определяте това като абсолютно необходимо?

— Да. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Добре — каза той. — Аз ще ви осведомя. Разбира се, в границите на това, което позволява постът ми.

— Какво означава това? — попитах го аз.

— Нищо. Съвсем нищо. Ще ви информирам ясно и разбираемо за всичко.

— Тогава до утре на обяд — казах аз. — Ще обядваме заедно.

— Аз обикновено не обядвам, докторе.

— Тогава ще ме гледате как се храня, господин Дъчи. И без това вие ще бъдете този, който ще приказва повече.

Избрах място горе-долу по средата между западните квартали и неговата част на града, ресторант според мен достатъчно консервативен за него — „Пасифик Дайнинг Кар“ на Шесто авеню, близо до Уитмър, само на няколко пресечки от центъра на града. Сумрачни зали, полиран махагон, червена кожа, колосани салфетки.

Беше пристигнал по-рано и ме чакаше в едно от задните сепарета, облечен в същия син костюм или поне негов близнак. Когато се приближих, той се привдигна и леко се поклони.

Седнах, повиках сервитьора и поръчах чист чивас. Дъчи поиска чай. Изчакахме поръчката, без да проговорим. Въпреки леденото си държане той изглеждаше извън обичайната си обстановка и аз дори леко го съжалих — човек от деветнадесети век, пренесен в далечно и вулгарно бъдеще, с което едва ли някога щеше да свикне.