Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Понякога.

— Колко често?

— Четири или пет пъти на седмица. Понякога повече, понякога по-малко.

— Опитвали ли сте се да направите нещо, за да го спрете?

Поклащане на главата.

— Подмокрянето притеснява ли я?

— Точно обратното — отвърна той. — Струва ми се доста безразлична.

— Значи сте говорили с нея за това?

— Само за да й кажа, един или два пъти, че младите дами трябва да се отнасят с голямо внимание към личната си хигиена. Тя не ми обърна внимание и аз не настоях.

— А майка й как го приема? Как реагира на подмокрянето?

— Казва да й сменят чаршафите.

— Но това са нейните чаршафи. Това не я ли смущава?

— Явно не. Докторе, какво означават тези пристъпи… тези „нощни ужаси“? От медицинска гледна точка.

— Вероятно става въпрос за генетично наследство — отвърнах. — „Нощните ужаси“ се предават по семеен път. Така е с подмокрянето и лунатизма. Всичко това вероятно се дължи на някакви химични процеси в мозъка.

Той ме гледаше разтревожено.

Продължих:

— Но те не са опасни, просто неприятни. И обикновено изчезват от само себе си, без никакво лечение. При пубертета.

— Аха — рече той. — Значи времето е на наша страна.

— Да, така е. Но това не означава, че не трябва да им обръщаме внимание. Те могат да се лекуват. Те са и предупредителен сигнал, който означава, че има и нещо друго освен чиста биология. Стресът често увеличава броя на пристъпите и ги удължава. Детето ни казва, че е объркано, господин Дъчи. Казва ни го и чрез други симптоми.

— Да, разбира се.

Сервитьорът донесе обяда. Хапнахме в мълчание и макар че Дъчи бе казал, че не обядва, изяде скаридите си с добър апетит.

Когато свършихме, аз си поръчах двойно еспресо, а на него му напълниха чашата отново.

Допих кафето и започнах наново:

— Да се върнем пак на въпроса за генетичното наследство. Има ли други деца… от предишни бракове?

— Не. Въпреки че е имало предишни бракове. За господин Дикинсън. Но няма деца.

— Какво е станало с първата госпожа Дикинсън?

Въпросът ми като че ли го раздразни.

— Почина от левкемия. Прекрасна млада жена. Бракът им е продължил само две години. За господин Дикинсън беше много трудно. Именно тогава страстта му да колекционира произведения на изкуството се задълбочи.

— Какво колекционираше?

— Картини, рисунки, гравюри, антики, гоблени. Имаше изключително чувство за композиция и цветова гама. Издирваше повредени шедьоври и ги даваше за реставрация. Някои от тях даже реставрираше сам — научил се е на това изкуство още като студент. Реставрацията беше неговата истинска страст.

Помислих си как е реставрирал втората си жена. Сякаш усетил посоката на мислите ми, Дъчи ме изгледа строго.

— А от какво друго — подзех отново аз, — освен от ярка светлина и силен шум, се страхува Мелиса?

— От тъмното. От това да не остане сама. А понякога и от съвсем нищо.

— Какво искате да кажете?

— Ами изпада в пристъп без никаква провокация.

— Как изглежда пристъпът й?

— Нещо като това, което преди малко ви описах. Плач, ускорено дишане, тичане и писъци. Понякога просто ляга на пода и рита с крака. Или сграбчва най-близкия възрастен човек и се вкопчва в него като… удавник за сламка.

— Най-общо казано, получава ли пристъп, когато нещо й се откаже?

— Не е типично… но, разбира се, има и такива случаи. Не харесва много да я ограничават. Кое дете харесва?

— Значи има и прищевки, но тези пристъпи са нещо повече, така ли?

— Аз говоря за истински страх, докторе. Паника. Идва като гръм от ясно небе.

— Казвала ли ви е някога какво я плаши?

— Чудовища. „Лоши неща.“ Понякога твърди, че чува шумове. Или че вижда, или чува разни неща.

— Неща, които никой друг не вижда, нито чува?

— Да.

Потреперване на гласа.

Казах:

— Това безпокои ли ви? Искам да кажа, повече от останалите симптоми.

— Замислям се — каза той тихо.

— Ако се безпокоите, че е налице някаква психоза или пък смущение в мисловния й процес, забравете. Освен ако няма нещо друго, за което не сте ми казали. Като например самоунищожително поведение или пък странен говор.

— Не, не, нищо подобно няма — отвърна той. — Предполагам, че всичко това се дължи на въображението й.

— Точно така е. Тя има добро въображение, но доколкото разбрах досега, не губи връзка с действителността. Децата на нейна възраст обикновено виждат и чуват неща, които възрастните нито чуват, нито виждат.

Той ме гледаше със съмнение.

Продължих: