Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Пътят от другата страна бе неравен, с разпръснати по него камъчета. Няколко пъти се подхлъзвах на тях и падах на дланите си. Приближавайки се към високите дървета, долових лек аромат на бор. Лицето изведнъж ме засърбя. С плътта ми пируваха невидими насекоми.

Дърветата бяха близо едно до друго, но малко на брой. Само след секунди излязох на видима от всички страни площ. Равно пространство, слабо осветено от четвъртинката луна. Спрях и се ослушах. Чувах само шума на кръвта в ушите си. Наоколо постепенно започнаха да се очертават още подробности.

Огромно място, с размерите на стадион, но засадено само с половин дузина дървета. В някои от стволовете на дърветата имаше вбити телефонни изолатори.

Носът ми отново си намери работа. Толкова силен мирис на цитрус, че в устата си усетих вкус на лимонада. Насекомите, без да обръщат внимание на мириса, продължиха пира си.

Пристъпих внимателно напред. Десет, двадесет стъпки. През клоните на едно от дърветата се появиха размазани бели правоъгълници. Заобиколих цитрусовия клонак. Правоъгълниците се превърнаха в прозорци. Знаех, че около тях има стена, и съзнанието ми вече я бе нарисувало, още преди очите ми да я видят.

Къща. Скромни размери. Едноетажна, с леко полегат покрив. Осветени бяха три прозореца, но през тях нищо не се виждаше. Пердета.

Обичайните декори за калифорнийско ранчо. Тишина. Идилия.

Толкова мирно изглеждаше всичко, че започнах да се съмнявам в предположението си. Да, но вече твърде много неща си бяха паснали…

Огледах се.

Видях возилото, което търсех.

Откъм лявата страна на къщата имаше ограда от тънки стволове дървета и колове, набити в земята. Корал.

Зад него — пристройки. Запътих се към тях, чух тихото процвилване на конете и в носа ме удари мирис на престояло сено и оборски тор.

Шумът от конете се усили — открих откъде идва. Веднага зад корала започваше обор. Зад него — на около двадесет метра по-нататък — следваше по-висока сграда, по която сякаш нямаше прозорци. Хамбар за фуража. Още по-нататък и малко вдясно — по-малка пристройка.

Там също светеше. Един правоъгълник. Един-единствен прозорец.

Продължих напред. Конете зацвилиха по-силно, енергично потропвайки с копита. Стори ми се, че земята потреперва, но това може да е било от треперещите ми колене. Откъм най-малката сграда нещо изщрака и се чу изскърцване. Залепил гръб в оградата на корала, аз вперих поглед в правоъгълника светлина пред внезапно отворилата се врата на малката сграда. Отвори се и мрежата пред нея. Някой пристъпи навън.

Конете не преставаха да цвилят. Един от тях шумно изпусна газове.

Дълбок глас рязко извика:

— Млък!

Внезапна тишина.

Човекът постоя така няколко секунди, после отново влезе. Правоъгълникът светлина постепенно се превърна в тънък конец, но не изчезна съвсем. Стоях, без да помръдна, заслушан в тежкото дишане на конете, усещайки как многокраки гадини се разхождат по лицето и ръцете ми.

Най-сетне вратата се затвори докрай. Плеснах се няколко пъти по бузите и продължих напред.

От другата страна на оборската стена конете пръхтяха недоволно. Притичах бързо покрай тях, разривайки чакъла и псувайки леките си обувки.

Спрях пред вратата на хамбара. Откъм малката пристройка долитаха звуци. Не животински. Единственият прозорец хвърляше бледо петно светлина. Прилепил гръб в стената на хамбара, се запромъквах сантиметър по сантиметър към светлината.

Стъпка по стъпка. Звуците постепенно придобиха форма, тон и източник.

Човешки.

Дует.

Единият глас говореше, а другият мрънкаше. Не. Стенеше.

Вече бях до стената на малката сграда и се притисках към нея, но все още не можех да превърна звуците в отделни думи.

В първия глас прозвучаха сърдити нотки.

Заповядваше нещо.

Вторият глас нещо се опъваше.

Странен, високочестотен шум, като този, когато включваме телевизор.

Стонове. Още по-силни отпреди.

Някой се опъваше и страдаше заради това.

Изтичах до прозореца, клекнах под перваза и клечах, докато коленете ме заболяха. После бавно се надигнах и се опитах да свържа някаква картина от сенките.

Виждаше се само едва доловим намек за движение — смяната на светлинния интензитет през пространството.

Измъчените звуци отвътре продължаваха.

Приближих до вратата, отворих мрежата и затаих дъх, когато тихо изскърца.

Звуците продължаваха.

Ръката ми в тъмното зашари да намери дръжката на вратата.

Ръждясала топка, хлабаво държаща се на мястото си. Тракане на метал в метал. Хванах я с две ръце, да го заглуша. Бавно завъртях. Бутнах.