Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Непоклатима ми е достатъчно, докторе. А, ето я, идва насам. Искате ли да поговорите с нея?

— Да.

Леко стъргане, после:

— Здравейте, доктор Делауер.

— Здрасти. Как е?

— Бива… Всъщност си мислех, че двамата с вас бихме могли да поговорим.

— Разбира се. Кога?

— Ами… В момента работя със Сюзън и вече започвам да се уморявам. Какво ще кажете за утре?

— Утре да бъде. В десет часа сутринта добре ли е?

— Да. Благодаря, доктор Делауер. И съжалявам, ако съм била… трудна.

— Не си била, Мелиса.

— Просто… Не мислех за… майка. Аз… някак си го отхвърлях. Не знам… спах толкова много. А сега непрекъснато мисля за нея. Не мога да се спра. Че няма да я видя никога вече… лицето й… Че тя вече никога няма да…

Сълзи. Дълго мълчание.

— Слушам те, Мелиса.

— Нещата никога няма вече да бъдат същите — каза тя. После затвори.

Шест и двадесет — все още никаква следа от Бетъл или Ноел. Позвъних в службата и бях информиран, че се е обаждал професор Сет Файъкър и е оставил бостънски телефонен номер.

Набрах го и оттатък ми се обади детски глас.

— Ало?

— Професор Файъкър, моля.

— Татко го няма.

— А знаеш ли къде е?

Намеси се женски глас.

— Дом Файъкър. Кой се обажда, моля?

— Казвам се доктор Алекс Делауер и търся професор Файъкър.

— Говорите с детегледачката, докторе. Сет каза, че може да се обадите. Ето ви номера, където можете да го намерите.

Записах си го. Благодарих й, дадох й номера на „Халбата“, в случай че се наложи, затворих и набрах записания телефон.

Отговори мъжки глас:

— Морски ресторант, Кендъл Скуеър.

— Опитвам се да се свържа с професор Файъкър. Разбрах, че вечеря там.

— Повторете буква по буква, моля.

Направих го.

— Изчакайте малко.

Мина цяла минута. После още три. Рамп като че ли започна да се събужда. С велико усилие успя да се изправи в седнало положение, избърса лицето с ръкава на ризата си, примигна, огледа се и впери поглед в мен.

Никаква реакция, че ме е познал. Затваряйки очи, той придърпа покривката върху раменете си и отново легна.

Сет най-сетне се обади.

— Алекс?

— Здрасти, Сет. Съжалявам, че те безпокоя на вечеря.

— Улучи времето без грешка — тъкмо се канят да поднесат второто. Не можах да науча кой знае колко за Габни, освен че заминаването им оттук не било съвсем доброволно. Така че вероятно наистина е имало нещо гнило, но не можах да разбера какво точно.

— Помолени ли са били да напуснат Харвард?

— Неофициално. Доколкото разбрах, не е имало никакви официални процедури. Хората, с които говорих, не пожелаха да се впускат в подробности. Накрая ми стана ясно, че всичко е станало по взаимно съгласие. Отказали се от заеманите длъжности и се махнали, а който знае нещо повече по това, не иска да се разпростира. А какво точно е това нещо, не знам.

— А да си разбрал какъв тип клиенти са лекували?

— С фобии. И това е всичко. Съжалявам.

— Много съм ти благодарен, че опита.

— Все пак прегледах Сайк Абстракт и Медлайн, за да разбера горе-долу с какво са се занимавали. Оказа се, че не е кой знае какво. Тя не е публикувала абсолютно нищо. Допреди четири години Лио е бълвал публикация след публикация. После изведнъж всичко спира. Никакви експерименти, никакви клинични изследвания, само няколко есета — слаба работа. От оня вид, дето ги използват, колкото да запълнят мястото. И никога е нямало да му ги публикуват, ако не се е казвал Лио Габни.

— Есета на каква тема?

— Философски разсъждения за свободната воля, колко е важно да поемаш лична отговорност. Въодушевени атаки срещу детерминизма — как всяко поведение можело да бъде променено, стига правилно да се идентифицират съответните дразнители и да се подсилят. И тъй нататък, и тъй нататък.

— Не е кой знае какво.

— Не е — отвърна той. — Може би се дължи на възрастта.

— Кое?

— Това да се прехвърлиш на философски релси и да изоставиш истинската наука. Виждал съм и други типове да преминават през това, като ги хване критическата. Казал съм на студентите ми, че ако усетят аз да бия натам, да ме изкарат някъде навън и да ме застрелят.

Разменихме си още няколко шеги и любезности и си казахме довиждане. Затворих и набрах „Гала Банър“. Телефонен секретар ме информира, че офисът на вестника е затворен. Сигнал за оставяне на съобщения нямаше. Набрах бостънските „Справки“ и се опитах да намеря номера на редакторката Бриджит Макуилямс. В телефонния указател имаше Б. Л. Макуилямс с адрес в Сидър, на Роксбъри, но гласът, който отговори, беше мъжки, сънлив, с лек карибски акцент и със сигурност нямаше нищо общо с жена на име Бриджит.