Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Разкажи ми за Ийлин.

Отново само Джеймс Браун. Затаих дъх.

Накрая тя каза:

— Няма какво да разказвам. Беше загуба на време. Шибана загуба на време.

— Защо го е направила, Сали?

— А защо мислиш, че го е направила? Щото не искаше да бъде повече това, което беше… след всичкото това…

— Всичкото това какво?

— Шибано време! Лайнарски истории с часове наред. С психари, със съветници, с какви ли не. Мислех си, мамка му, че всички тези лайна ще ги оставим зад нас. Мислех си, мамка му, че тя е щастлива. Мислех си, мамка му, че е доволна от начина, по който Бог, в неговата безгранична милост, я е сътворил. Бог да я убие!

— Може би някой се е опитал да я убеди в противното. Може би някой се е опитал да я промени.

Десетина такта от Джеймс Браун. Заглавието на песента най-сетне проблесна в главата ми — „Мила, моля те, не си отивай“.

Тя каза:

— Може. Не знам, мамка му!

— Кейт Мориарти е мислела така, Сали. Тя е открила нещо за терапевтите на Ийлин, нали? И точно затова се е озовала чак в Калифорния.

— Не знам — повтори тя. — Не знам. Тя не правеше нищо друго, освен да задава въпроси. Никога не говореше за това, което върши, въпреки че аз бях задължена да й говоря, защото тя беше лесбийка.

— А как се свърза с теб?

— Чрез „Гала“. Правих цялата инсталация в шибаните им офиси. Отворих си малко повече устата и заговорих за… Ийлин. Кейт грейна като коледна елха. И изведнъж станахме сестри по оръжие. Тя обаче никога не разказваше, само питаше. Имаше си такива правила — за какво може да говори и за какво не може… Мислех си, че бяхме… Но тя… О-о, мамка му! Да му го начукам на всичко. Мамка му, беше толкова отдавна, да пукна, ако отново мина през всичко това, така че майната му! Майната ти и на теб!

Пустота. Без музика.

Изчаках малко и набрах отново. Заето. Пет минути по-късно пак опитах. Същият резултат.

Седях, без да помръдвам, и обобщавах детайлите в главата си. Вече виждах нещата в нова светлина. В друг контекст, който накара всичко да застане на мястото си.

Време беше да набера един друг телефон.

С друг код.

Този беше вписан в указателя. С презиме и инициал. Записах си го, набрах, изчаках да иззвъни пет пъти, докато някой го вдигна и каза:

— Ало.

Затворих, без да отвърна.

В залата не влизаше никакъв въздух отвън, но изведнъж ми се стори много студена. След като отново завих раменете на Рамп с покривката, излязох.

Пет минути за проучване на картата. Сто и двадесет минути на магистрала 101, посока север.

Някъде към средата на пътуването се спусна здрачът. Докато стигна до Санта Барбара, небето вече беше съвсем тъмно. Близо до Голета отбих по държавен път 154, намерих с известна трудност прохода Сан Маркос и поех през планините, стигайки чак до езерото Качума.

Да намеря обаче това, което търсех, се оказа дяволски трудно. Тук бях в царството на фермите — нямаше надписи на улиците, нямаше улично осветление. Първия път го пропуснах и не се усетих, докато не стигнах до едно градче, наречено Балард. Обърнах и се заспусках бавно по инерция. Въпреки че внимавах много и почти не вдигах крак от спирачката, пак го пропуснах. Този път обаче фаровете успяха да осветят дървената табела достатъчно дълго, за да успея да реагирам.

РАНЧО „ИНИЦИАТИВА“

ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ

Изгасих фаровете, дадох на заден и показах глава навън. Тук горе беше по-хладно. Лекият ветрец носеше мирис на прах и суха трева. Табелата беше правена на ръка, буквите бяха изписани с боя. Поклащаше се леко, увиснала над квадратна дървена порта. Беше ниска и като че ли набързо направена. Хоризонтални дъски, хванати в дървена рамка и съединени с жлебове и шипове.

Оставяйки двигателя да работи, слязох от колата и се приближих към портата. Поддаде малко, когато бутнах, но не се отвори. След няколко безуспешни опита успях да намеря пролука между дъските, забих върха на обувката в нея, вдигнах се и увиснах на корем. Протегнах ръка надолу и опипах вътрешната страна. Метално резе. Огромен катинар. Навътре не се виждаше почти нищо. След малко успях да различа някакъв черен път, провиращ се между нещо, прилично на високи дървета. На заден план — високи и стръмни като шапка на вещица планини.

Връщайки се в колата, внимателно излязох отново на пътя и покарах към стотина метра по-нататък, докато намерих място, където банкетът бе леко закрит от дърветата. Не бе кой знае какво скривалище, но все пак достатъчно да не се види отдалеч.

Паркирах, заключих, върнах се пеша до портата и само за миг се прехвърлих през нея.