Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Питайки се дали няма помощници, аз се обадих:

— Ама че голямо предприятие! Сам човек едва ли може да се оправи.

— Не ми говори така снизходително, нахално лайно такова. Всичко може да се оправи, докато правилните променливи са под контрол. Не, недей мърда, защото ще се наложи отново да проявя враждебност.

— Убеди ме — отвърнах.

Пръстите му висяха над копчетата на сивото дистанционно, но не ги докосваха.

— Под контрол ли? — обадих се отново. — Че това не е ли основната цел?

— Наричаш себе си учен. Не е ли и твоята такава? — Преди да успея да отговоря, той поклати глава с погнуса. — Определи, предвиди и контролирай. В противен случай защо трябва да си даваш труд?

— А как се връзва това с идеите ти за свободната воля?

Той се усмихна.

— Моите малки статийки. Колко съвестно от твоя страна да ги прочетеш. Но ако си умен поне наполовина от това, което си мислиш, че си, ще видиш, че тук навсякъде присъства свободната воля. Това е именно свободната воля — възраждането й. — Хвърляйки поглед към апарата. — Личност, разтърсена от важен личностен дефект, никога не може да бъде свободна.

Урсула изстена.

Той сбърчи вежди.

Попитах го:

— Къде е Джина?

Той не ми обърна внимание. Мълча, както ми се стори, доста дълго време. Погледна в пода. После бутна хромираното нещо напред, докато се показа наполовина.

Легло на колела. Отстрани с блестящи пръти, образуващи нещо като клетка. Цялата конструкция приличаше на бебешка кошара.

Вътре лежеше Джина Рамп. Със затворени очи. Спяща, в безсъзнание или… Видях, че гърдите й се повдигат. Видях нашарения й скалп с прилепени към него електроди.

— Слушай ме внимателно, идиот — чух Габни да казва. — Ще отида ей там и ще взема превръзката за устата. Не забравяй обаче, че пръстът ми ще бъде на копчето за най-високото напрежение. Ако само мръднеш, твоята безценна Джина ще се превърне в пепел. При такова напрежение смъртта настъпва за петнадесет секунди. Обаче за необратими травми в мозъка отива далеч по-малко време.

Почуквайки леко върху копчето, от което проснатото тяло подскачаше, той тръгна.

Казах:

— Не мърдам.

Без да сваля очи от мен и пръст от копчето, той клекна до стола на жена си, вдигна превръзката, изправи се, сгъна я както трябва и я напъха в устата й. Тя се закашля, от устата й излязоха задавени звуци, но не оказа съпротива. По шева на халата й бяха изписани буквите „СОБСТВЕНОСТ МАС. ЩАТСКА БОЛНИЦА“.

— Спокойно, скъпа — каза той.

С помощта на черното дистанционно Лио Габни изключи телевизора. Заемайки предвзета поза пред празния екран, той й отправи поглед, който не можах да определя — може би превъзходство и презрение, похот и съвсем малко любов, нещо, от което едва не ми се повдигна. Хвърлих поглед към Джина, която все още не бе помръднала.

— Не се безпокой за нея — обади се Габни. — Известно време няма да участва — старият добър хлороформ. Тя реагира добре на него. Като се имат предвид заболяването й и разклатената й психика, пипал съм с бели ръкавици.

— Какво благородство.

— Не ме прекъсвай! — ревна той, натискайки копче, от което цялата стая като че ли пропищя и тялото на Джина се подметна във въздуха като парцалена кукла. По лицето й не пролича съзнателно чувство за болка, но устните й се изпънаха встрани и набръчкаха болната му страна в озъбена гримаса.

Когато шумът утихна, Габни продължи:

— Още някой и друг такъв удар и от цялата тази прекрасна пластика няма да остане нищо.

— Спри! — казах.

— Престани да хленчиш. Това е последно предупреждение. Ясно ли е?

Кимнах.

Миризмата на препечен хляб изпълваше ноздрите ми.

Габни се взираше в мен замислено.

— Проблем — каза той, почуквайки по сивото дистанционно.

— Кое е проблем?

— Защо, по дяволите, се намеси? И как разбра?

— Откриваш едно нещо и то сякаш те бутва към следващото.

— Сякаш те бутва — промълви той. — Сякаш те бутва. Страхотен език! Кой ти пише статиите? — Поклащайки глава. — Сякаш те бутва… това означава случайна поредица от събития, нали? Скок в тъмното.

Погледнах към машините.

Лицето му потъмня.

— Не ме съди… изобщо дори не смей да си го помисляш. Това, което виждаш, е лечение. А ти наруши анонимността.

Премълчах.

— Имаш ли дори и най-малка представа за какво говоря?

— Сексуално пренасочване — отвърнах. — Опитваш се да пренасочиш сексуалната ориентация на жена си.

— Изумително! — извика той. — Брилянтно изпълнение. Та ти можеш да опишеш това, което виждаш! Психика на първокурсник през втората половина на първия семестър.