Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Два сантиметра пролука. С бясно биещо сърце погледнах през нея. Това, което видях, ме накара да действам по-бързо.

Ръката ми машинално бутна вратата… навътре.

Стаята вътре бе дълга и тясна. Дървена ламперия с цвят на цигарена пепел. На пода — черен балатум. От двата противоположни края — светлина от евтини крушки. Суха, миришеща на дим топлина от стенния отоплителен уред.

В средата на пода, на разстояние метър един от друг, леко наклонени назад, бяха завинтени два олющени бръснарски стола.

Първият стол бе празен. На втория имаше жена, облечена в болничен халат и прикована към него в глезените, китките, кръста и гърдите с помощта на широки кожени колани. От главата й бяха обръснати цели парчета коса, образуващи нещо като грубо шахматно поле. Към белите петна в скалпа бяха прикрепени електроди. Същото бе с китките и вътрешната страна на бедрата. От всеки от тях излизаха жици и се вливаха в централен оранжев кабел, виещ се през целия под и влизащ в сив метален шкаф, висок колкото хладилник и два пъти по-широк. Лицевата страна на шкафа бе осеяна с датчици, циферблати и измервателни уреди. Стрелките на някои от тях потрепваха.

Точно пред жената на стола имаше стойка с огромен телевизионен екран. В момента на екрана се виждаше женска гръд в едър план — зърното бе колкото ябълка. Изображението се смени — лице в едър план. После част от гениталии. Отново зърното.

До телевизора бе застанал мъж, държащ в едната ръка черно дистанционно управление, а в другата — сиво и по-голямо. Дъвчеше дъвка. Очите му блестяха тържествуващо, но триумфът в тях угасна, като ме видя.

Жената на стола беше Урсула Кънингам-Габни. Очите й бяха подути, насълзени и изпълнени с ужас, а около устата й бе вързана кърпа.

Мъжът бе някъде към шейсетте, с бухнала бяла коса и малко, кръгло лице. Над дънките си бе облякъл черно горнище на анцуг, а на краката му се мъдреха черни работни ботуши, по които имаше засъхнала кал. Очите му се разшириха от изненада и той примигна.

Жената се опита да изкрещи иззад превръзката, но се получи само слаб и заглушен стон.

Той изобщо не я погледна.

Тръгнах към него.

Мъжът поклати глава и натисна някакво копче на сивото дистанционно. Високочестотният звук, който бях чул отвън, изпълни стаята, чу се писък като от заклана птица и стрелката на един от уредите подскочи надясно. Тялото на Урсула се подметна нагоре и се забъхти в коланите, а пръстът на мъжа не мръдна от копчето. Той като че ли изобщо не я виждаше — беше вперил поглед в мен и бавно отстъпваше назад.

Главата ми се замая от ужасиите пред погледа ми. Изчаквайки съзнанието ми да се проясни, отново пристъпих напред.

Басовият глас на Габни веднага прозвуча:

— Спри, проклет да си!

И веднага след това натисна друго копче. Високият звук се превърна в писък и още една стрелка рязко отскочи надясно. В стаята замириса на препечен хляб. Урсула изръмжа зад превръзката си и започна неистово да се тресе. Пръстите на ръцете и краката конвулсивно се извиха като нокти на граблива птица. Тялото й се огъна като лък, без изобщо да се допира до стола — само коланите като че ли я задържаха да не хвръкне нагоре. Вените по шията й изпъкнаха като въжета, челюстите й се отвориха пряко волята й и превръзката отлетя, последвана от беззвучен писък. Тялото й бе натегнато като тетива, кожата бе сребристобяла, с изключение на устните, които бяха станали синкави.

С усилие потиснах надигналата се ярост и паника. Габни се бе отдалечил още от мен, полускрит зад големия сив шкаф, все още залепил пръст на копчето.

Тръгнах към бръснарския стол.

Габни вдигна пръст от копчето, колкото да каже:

— Давай, давай. Плътта е чудесен проводник. Тъкмо ще вдигна напрежението и ще ви опека и двамата.

Замрях на място. Урсула се бе тръшнала обратно на стола като чувал с картофи. От широко отворената й уста излизаха задъхани, шипящи звуци. Тя разтърси глава наляво и надясно, пръскайки капки пот, гърдите й трескаво се вдигаха и спадаха, от подутите й синкави устни се носеха тежки, гърлени хрипове. Краката й се успокоиха последни и застинаха, леко раздалечени един от друг. Електродите между тях бяха закрепени на нещо като марля.

Рязко извърнах глава и потърсих Габни с поглед.

Гласът му долетя иззад сивия шкаф:

— Седни! Малко по-нататък! Още… така е добре. Искам да виждам ръцете ти. Точно така.

Той се показа, по-блед отпреди, подпрял се на лакът в нещо блестящо и хромирано. После хвърли кос поглед към гигантската гърда.