Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Доктор Делауер? Аз съм Сузи Лафамилия.

Стиснахме си ръцете. Нейните бяха малки и нежни, но отвърнаха твърдо на ръкостискането. Бе силно гримирана, но гримът бе положен умело. Половината й пръсти бяха обсипани с пръстени. В пазвата й кротко лежеше гердан от черни перли. Ако беше истински, струваше повече от ягуара.

— Радвам се, че се запознахме — каза тя. — Би ми се искало да поговорим за общата ни клиентка. Не сега, разбира се, защото тъкмо сега разговарям с нея, опитвайки се да разбера състоянието на финансите й. Но какво ще кажете за след около два дни?

— Готово, само тя да се съгласи.

— Тя вече се съгласи. Вътре имам попълнена от нея бланка… Извинете, да не би да имате час с нея?

— Не — отвърнах. — Дойдох само да видя как е.

— Май е добре, като се имат предвид обстоятелствата. Изненадах се, като разбрах колко добре разбира от пари за човек на нейната възраст. Но, изглежда, не я познавам достатъчно.

— Тя е сложна личност — отвърнах. — Минавал ли е оттук един детектив на име Стърджис?

— Майло? Беше тук, но отиде до ресторанта на доведения й баща. Полицията бе тук, за да разпита Мелиса за смъртта на оня тип Маклоски. Казах им, че тя още не знае за това и при никакви обстоятелства не бих им позволила да говорят с нея. Майло им предложи да говорят с втория й баща и те поръмжаха малко, но се съгласиха.

Усмивката й показа, че успехът не е изненада за нея.

На паркинга пред „Халбата“ имаше толкова много коли, че ресторантът бе сякаш отворен — мерцедесът на Рамп, тойотата на Ноел, кафявият „Шевролет Монте Карло“, фиатът на Майло и тъмносиният буик, който също бях виждал там и преди.

Наетият от Майло наблюдател не се виждаше никакъв. Или не беше на работа, или бе адски добър.

Докато излизах от севилята, видях някой да излиза от задния вход на сградата и да тича през паркинга.

Бетъл Дръкър, по бяла блуза, тъмни къси панталони и сандали. Русата коса се вееше свободно зад гърба й, гърдите се люлееха бурно. Секунда по-късно вече бе зад волана на кафявия шевролет, шумно го изфорсира, със свирещи гуми даде назад, закова и се хвърли напред към изхода. Без да спира, за да се огледа, тя рязко сви надясно по булеварда и изчезна по него с рев. Опитах се да зърна лицето й зад стъклото, но бях заслепен от отразения проблясък слънчева светлина.

Шумът от ревящия двигател тъкмо бе замрял, когато предният вход на „Халбата“ се отвори и излезе Ноел, смутен и изплашен.

— Майка ти замина натам — казах аз и погледът му машинално се насочи към мен.

Приближих се.

— Какво е станало?

— Не знам — каза той. — Ченгетата минаха, за да разговарят с Дон. Бях в кухнята и четях. Мама излезе да им поднесе кафе и когато се върна, изглеждаше много разстроена. Попитах я какво е станало, но тя не ми отговори, след това я видях да излиза.

— Да имаш някаква представа какво са казали на Дон?

— Не. Както вече казах, бях в кухнята. Исках да я попитам какво е станало, но тя излезе, без да каже нищо. — Той хвърли поглед към булеварда. — Тя обикновено не се държи така…

Той наведе глава нещастен. Тъмнокос, хубав, нещастен… Джеймс Дийн. Косата ми настръхна.

— Имаш ли представа накъде е тръгнала? — попитах го.

— Може да е тръгнала накъде ли не. Тя обича да се разхожда с колата. След като цял ден е прекарала в ресторанта. Но обикновено ми казва къде отива и кога ще си дойде.

— Може би е в стресово състояние — предположих. — Ресторантът е затворен. Несигурност.

— Тя е изплашена — каза той. — „Халбата“ беше целият й живот. Казах й, че дори да стане най-лошото и Дон не отвори отново, тя винаги може да си намери работа на друго място, но тя отвърна, че никога нямало да бъде същото, защото… — Засенчил с ръка очи, той отново огледа булеварда.

— Защото какво, Ноел?

— А? — изгледа ме той стреснато.

— Майка ти казала, че никога нямало да бъде същото, защото…

— Както и да е — отговори той сърдито.

— Ноел…

— Не е важно. Трябва да тръгвам.

Бръквайки в джоба на дънките си, той извади връзка ключове, изтича до тойотата, скочи в нея и изчезна.

Потънал в мислите си, аз се качих по стълбите към предната врата на „Халбата“. Надписът „Обядът в неделя се отлага“ бе заменен от „Затворено до второ нареждане“.

Светлините вътре бяха неестествено ярки, осветявайки безмилостно всяко олющено петънце по ламперията, всяко охлузено място по мокета.

Майло седеше на бара с чаша кафе в ръка. Дон Рамп се бе отпуснал в едно от сепаретата в дясната страна, на масата — „Дива пуйка“ и чаша, голяма като тази на Майло. От другия край на масата имаше още две кафени чаши. Рамп бе със същата бяла риза, с която беше при язовира. Изглеждаше сякаш току-що се е върнал от обиколка на ада, като при това е бил правостоящ.