Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Есетата преливаха от гняв — мъжка доминация навсякъде, чумата СПИН, пенисът като оръжие. Към тях с кламер бе прикрепена още една изрезка.

Скидмор отново се прозина.

— Свършваш ли вече?

— Секунда само.

Прочетох изрезката. Пак от Глоуб, отпреди три години. Отдолу не пишеше Мориарти. Изобщо не пишеше нищо.

(КЕЙМБРИДЖ) Смъртта на член на факултета по психология в Харвард вероятно е настъпила от случайно или нарочно поета голяма доза барбитурати. Тялото на Ийлин Уагнър, на 37, бе намерено тази сутрин в кабинета й в психиатричното отделение на болницата „Бет Израел“ на Бруклин авеню. Според съдебните експерти смъртта е настъпила през нощта. Полицията не пожела да сподели какви са заключенията й, с изключение на изказването, че доктор Уагнър е имала „лични проблеми“. Випускничка на Йейл и Йейлския медицински университет, доктор Уагнър е завършила обучение по педиатрия в Западния педиатричен медицински център и работила в Световната здравна организация в чужбина, преди да дойде миналата година в Харвард, за да специализира детска и юношеска психология.

Хвърлих поглед към Скидмор. Очите му бяха затворени. Издърпах статията от кламера, пъхнах я в джоба си, затворих бележника и казах:

— Благодаря, Ричард. А сега какво ще кажеш да ме заведеш да огледам апартамента й?

Очите му се отвориха.

— Просто за да съм сигурен.

— В какво?

— Че не е там — ранена или не.

— Няма начин да е там — каза той с неподправена тревога. — Няма начин, Марлоу.

— Откъде си толкова сигурен?

— Преди около месец я видях да тръгва с колата си. Бял датсун. Можеш да й вземеш номерата и да я проследиш, нали?

— Ами ако се е върнала без колата? Може да не си я видял кога се е прибрала. Сам казваш, че рядко сте се засичали вкъщи.

— Не — поклати глава той. — Не може да бъде.

— Защо просто не отидем да проверим, Ричард? Можеш да стоиш при мен и да ме гледаш, точно както направихме с бележника.

Той разтърка очи. Впери поглед в мен. После стана.

Последвах го през миниатюрната кухничка, откъдето той взе връзка ключове и отвори задната врата. Минахме през малкия заден двор и се изправихме пред гаража. Вратите му бяха старомодни, с панти отстрани. В центъра им бе изрязана по-малка врата. Гаражен апартамент. В буквалния смисъл на думата.

Скидмор каза:

— Ето тук.

Малката врата бе заключена с катинар.

— Това, че преобърнах гаража в апартамент — каза Скидмор, — е незаконно. Нали няма да ме изпееш, Марлоу?

— Заклевам се.

С усмивка на уста той започна да прехвърля ключовете. После изведнъж стана сериозен и се спря.

— Какво има, Ричард?

— Дали няма да мирише… ако е… знаеш какво искам да кажа.

— Зависи, Ричард. Оттук не може да се познае.

Отново усмивка. Този път треперлива. Продължи да прехвърля ключовете с непохватни пръсти.

Домът на Кати Мориарти бе стая шест на шест, която още миришеше на автомобил. Подът бе покрит със светлокафяв балатум, а стените бяха шпакловани с гипс. Мебелировката се състоеше от двоен матрак на пода с намачкани върху него чаршафи. Дървено нощно шкафче, кръгла бяла маса с плот от термопласт и три метални сгъваеми стола. В единия ъгъл бе импровизирана кухничка, а в другия — душкабина с тоалетна, не по-голяма от самолетна. Над газовите котлони бе закачена поличка с посуда и други кухненски принадлежности. На отсрещната стена имаше закрепена тръба, от която висяха различни дрехи — повечето дънки и ризи.

Явно Кати Мориарти не харчеше парите на сестра си за вътрешна декорация. Имах представа обаче къде отиваха парите.

Скидмор възкликна:

— Ох, мамка му!

Кожата под наболата брада бе побледняла, а едната му ръка бе върху главата, сграбила кичур коса.

— Какво има?

— Или тук вече е влизал някой, или тя ми е избягала.

— Какво те кара да мислиш така?

Той размаха ръце, внезапно развълнуван. Проблем на хлапето, неможещо да привлече внимание, мъчещо се да накара околните да го разберат.

— Стаята не изглеждаше така, когато тя беше тук. Тя имаше багаж — много куфари, раници… онзи огромен куфар, който използваше за масичка. — Той се огледа наоколо и посочи. — Ето там беше. А там до матрака имаше цяла купчина книги.

— Какви книги?

— Не знам, никога не съм ги гледал… но в едно съм сигурен — стаята не изглеждаше така.

— Кога видя стаята за последен път?

Ръката на главата му се зарови по-дълбоко в косата и сграбчи по-голям кичур.