Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Оперативен работник, а? — каза той ухилен. — Не ми приличате на такъв. Поне не на тия, дето ги дават по телевизията.

Усмихнах се.

Той продължи огледа си.

— Адвокат — каза накрая. — Защита, не обвинение. А може би и преподавател по нещо. Такава роля бих ви дал аз, Марлоу.

— В киното ли работите? — попитах го аз.

— Не. — Той се засмя и докосна устните си с четка. После я дръпна и продължи: — Макар че май да. Всъщност съм писател. — Отново смях. — Като всички в този град, нали? Но не пиша сценарии. Пази боже от сценарии.

Той премести четките в лявата си ръка, подаде дясната и каза:

— Ричард Скидмор.

Стиснах я, той се отдръпна назад и кимна с глава:

— Влезте.

Вътре малката къща бе построена в стил предвоенен бюджет — претъпкани с какво ли не тъмни стаи, от които се носеше мирис на нескафе и готвено, на марихуана и терпентин. Облепени с тапети стени, арки над вратите. По изтърканите подове, струпани съвсем произволно, стърчаха мебели от битпазар, включващи няколко пластмасови и тръбни стола, предназначени за външна употреба. В центъра на хола бе поставен изплескан с боя статив — около него в безпорядък се търкаляха топки смачкана хартия, счупени моливи и огризки от пастели. Изкуството и придружаващите го задължителни атрибути — платна със странна форма, опънати на ръка, и в различни фази на довършване, бурканчета и туби с боя, четки, киснещи в буркани разтворител — се виждаха навсякъде, с изключение на стените. По тях изобщо нямаше никаква украса, ако изключим белия лист опаковъчна хартия, закован над камината. На него с калиграфски букви се мъдреше надписът:

— Моят роман — каза Скидмор. — Това е и заглавието, и първият ред.

— С Кати Мориарти се запознахте по повод на писането ли?

— Работа, работа, работа, а, Марлоу? Колко ви плаща босът Стърджис, че сте толкова съвестен?

— Зависи от случая.

— Много добре — отвърна той усмихнат. — Уклончив. Знаете ли, наистина се радвам на посещението ви. Ето затова обичам да се събуждам в Лос Анджелис. Никога не знаеш кога на вратата ти може да почука един истински прототип.

Още един одобрителен поглед. Започнах да се чувствам като натюрморт.

— Може да ви използвам в следващата си творба — каза той, пишейки въображаем надпис във въздуха. — „Частното ченге: нещата, които то вижда — нещата, които го виждат.“

Той раздигна няколкото платна с абстрактни цапаници от един стол и безцеремонно ги хвърли на пода.

— Седнете.

Сторих го, а той се отпусна на една дървена табуретка точно срещу мен.

— Страхотно — възкликна той. — Благодаря ви, че се отбихте.

— Кати Мориарти тук ли живее?

— Отзад. В гаража.

— Кой е хазяинът?

— Аз — отвърна той гордо. — Наследих го от дядо ми. Изпълзя от някаква дупка преди двадесет години, когато баба ми умря, и аз единствен от семейството не му отрязах квитанциите. Затова, когато умря, получих всичко — къщата, таратайката отвън и сто акции на IBM. Страхотна сделка, нали?

— Госпожа Робинс казва, че не е виждала сестра си повече от месец. Вие кога за последен път я видяхте?

— Странно — каза той.

— Кое е странно?

— Че сестра й е наела някого да я търси. Не се разбираха. Поне от гледна точка на Кати.

— Защо?

— Неразбирателство във възгледите без съмнение. Кати разправяше, че сестра й си вири носа. Била от оня тип хора, които казвали „урина“ вместо „пикня“ и „екскременти“ вместо „лайна“.

— За разлика от Кати.

— Точно така.

Отново го попитах кога я е виждал за последен път.

Той отвърна:

— Горе-долу откогато и госпожа Навирен нос. Около месец.

— А кога за последен път си е плащала наема?

— Наемът е стотачка на месец, което си е жив майтап. Не можах да се вживея добре в ролята на хазяин.

— Кога за последен път си е платила Кати стотачката?

— Още в началото.

— В началото на какво?

— В началото на бизнес отношенията ни. Толкова се радваше, че е успяла да намери такова евтино място… А в това са включени и токът, и газта, и водата, защото всичко е свързано с един измервателен уред, тъй като на никого не му се занимава да монтира отделни. Така че тя веднага плати за десет месеца напред, чак до декември.

— Десет месеца. Значи живее тук от февруари?

— Май да… да. Веднага след Нова година.

— А как се запознахте?

— Чрез обява в „Рийдър“. Почистих гаража, обявих го за наем и тя бе първата, която се поинтересува. Веднага я харесах — пряма, няма ала-бала, истинска Сафо 26 26 Древногръцка поетеса, преместила се да живее и твори на остров Лесбос, където събрала около себе си цяла група млади жени, занимаващи се с изкуство. От името на острова произлиза и думата лесбийка. — Б.пр. , без излишни превземки.