Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Защо си помислихте така, отче?

— Защото те имат солидна причина. А това, че са го направили с кола, ми се стори като… лек и удобен начин… подходящ за средностатистически американец. Няма нужда да го доближава. Да му мирише или да го докосва.

Свещеникът отново отклони поглед. Нагоре. Към разпятието.

— Грозни мисли, господин Стърджис, не се гордея с тях. Бях разгневен… колко енергия бях вложил в него, а сега… После си дадох сметка, че не мисля правилно, че съм жесток и че мисля само за себе си. Да подозирам невинни хора, изстрадали своя дял от живота. Нямах право да мисля така. А след като ми казахте за госпожа Рамп, се чувствам даже още по-…

Поклащане на главата.

Майло попита:

— А споменахте ли за подозренията си на детективите?

— Това не бяха подозрения, а просто моментна… мисъл. Мисъл, от която се срамувам, минала ми през ума в червената мъгла на емоциите, когато чух за станалото. Но не, не съм споменавал. Те обаче повдигнаха въпроса. Попитаха ме дали някой от семейството на госпожа Рамп е минавал насам. Казах им, че само вие сте минавали.

— Как реагираха, когато им казахте, че съм идвал тук?

— Не останах с впечатление, че го вземат на сериозно. Те изобщо като че ли не взеха нищо на сериозно. Може би няма да се занимават кой знае колко с този случай.

— И защо?

— Ами… отношението им. Свикнал съм с него. Смъртта е чест гост тук, но едва ли може да се каже, че споменават за посещенията й в новините в шест. — Лицето на свещеника отново се промени. — Ето че пак започвам да съдя. А имам толкова много работа. Ще трябва да ме извините, господин Стърджис.

— Разбира се, отче. Благодаря за отделеното време. Но ако все пак се сетите за нещо, каквото и да е, което би помогнало на момичето, моля ви, обадете ми се.

В ръката на Майло, неизвестно откъде, изведнъж се появи визитна картичка. Той я подаде на свещеника. Преди обаче Андръс да я пъхне в джоба си, успях да я мярна набързо. Бяла хартия. Името на Майло с резки черни букви над единствената дума РАЗСЛЕДВАНЕ. Домашен телефон и номер на пейджър в долния десен ъгъл.

Майло благодари още веднъж. Свещеникът изглеждаше измъчен.

— Моля ви, не разчитайте на мен, господин Стърджис. Казах ви всичко, което мога.

На път обратно за колата казах:

— „Казах ви всичко, което мога“, а не „което знам“. Обзалагам се, че Маклоски е разголил душата си пред него. Официална изповед или съветване от някакъв вид. Но каквото и да е, няма да успееш да го измъкнеш от него.

— Аха. Говорих вече с нашия свещеник.

Стигнахме до колата в мълчание.

Вече на път обратно за Сан Лабрадор попитах:

— Кой е тоя Гонзалес?

— А?

— Това, дето го каза на Люис. Изглежда, произведе нужното впечатление.

— О, да — каза той и се намръщи. — Стара история. Гонсалвес. Когато Люис беше още с униформа, работеше като участъков полицай в Западен Лос Анджелис. Колежанче, обичаше да мисли, че е по-умен от останалите. Гонсалвес е един от провалите му. Битово насилие, което той не прие достатъчно сериозно. Съпругата искаше да затворят съпруга й, но Люис смяташе, че ще успее да се справи с дипломата си. По психология, ако трябва да бъда точен. Изнесе му някаква лекция, след което си тръгна доволен. Час по-късно съпругът клъцнал жената с бръснач. Люис тогава беше по-мек, нямаше никакъв установен подход. Можех да го съсипя, но реших да не обяснявам много-много в доклада си и вместо това да поговоря с него. След това той стана по-твърд, много по-внимателен, не се провали нито веднъж. Няколко години по-късно стана детектив и се прехвърли в Централното.

— Не ми изглеждаше много благодарен.

— Да. — Той стисна волана. — Черната неблагодарност не ходи по гората.

На Съсекс Нол той паркира до севилята.

— Какво следва по-нататък? — попитах го аз.

— Сън, здрава закуска, а след това: финансовия измет.

Той изключи поршето от скорост и форсира двигателя.

— А Маклоски? — продължих аз.

— Нямам намерение да ходя на погребението му.

Форсаж. Тропане с пръсти по волана.

— А да имаш някаква представа кой го е убил и защо? — не преставах аз.

— Беше с мен и знаеш всичко.

— Добре — отвърнах.

— Добре. — Поршето рязко потегли.

Домът ми изглеждаше малък и уютен. Релето бе изключило осветлението на вира и не можеше да се види как върви хайверът. Примъкнах се до втория етаж, спах десет часа и се събудих в понеделник сутринта, мислейки за Джина Рамп и Джоел Маклоски — свързани отново от мъки и ужас.