Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Съжалявам — отвърна Майло. — Бях…

— Не е нужно да се извинявате, господин Стърджис. Можете да изразите съжалението си, като си тръгнете и ме оставите да се погрижа за хората си.

— Щеше ли да има някакво значение, отче? Ако бях ви казал, че съм ченге в отпуск?

По изпитото лице на свещеника се изписа изненада.

— Какво ви казаха, отче? — попита го Майло. — Че са ме изритали от полицията? Че съм грешник тежка категория?

По бледото лице на Андръс се разля червенина.

— Аз… Няма защо да се занимаваме със… странични неща, господин Стърджис. Същественото тук е, че нямам нищо за вас. Джоел е мъртъв.

— Знам, отче.

— Както и интересът, който проявявате към мисията.

— Да имате някаква представа кой е виновен за смъртта му?

— Интересува ли ви това, господин Стърджис?

— Ни най-малко. Но ако това ми помогне да разбера защо госпожа Рамп е починала…

— Защо е… О! — Андръс затвори очи и веднага след това ги отвори. — О, Боже! — Въздишайки и слагайки ръка на челото. — Не знаех. Съжалявам.

Майло му разказа за водохранилището „Морис“. По-подробна и по-мека версия от тази, която бе поднесъл на Люис.

Андръс поклати глава и се прекръсти.

— Отче — продължи Майло, — когато Джоел беше още жив, разказвал ли ви е нещо, което би показало, че е подновил връзката си с госпожа Рамп или с някой член от нейното семейство?

— Не, изобщо нищо не е споменавал. Съжалявам, повече не мога нищо да кажа, господин Стърджис. — Свещеникът погледна към опашката. — Каквото и да ми е казал Джоел, то е поверително. Това е въпрос на теология и фактът, че е мъртъв, не променя нещата.

— Разбира се, отче. Единствената причина, поради която дойдох тук, за да говоря отново с него, бе, че дъщерята на госпожа Рамп се мъчи да се пребори със загубата. Тя е просто дете, отче. Вече кръгло сираче. И се мъчи да преодолее мисълта, че трябва да прекара остатъка от живота си съвсем сама. Това, дали ще ми кажете нещо, или не, разбира се, няма да промени нищо, знам това, но ако можете да хвърлите някаква светлина върху случилото се с майка й, просто ще й помогнете отново да събере разпокъсания си живот. Поне така ми го обясни нейният психотерапевт.

— Да — промълви Андръс. — Звучи разумно… Бедното дете. — Той се замисли за момент. — Но не, не мога да й помогна.

— Защо не можете, отче?

— Нищо не знам, господин Стърджис. Искам да кажа, не знам абсолютно нищичко. Джоел не ми е казвал нищо, което би облекчило болката на бедното момиченце. Макар че и да ми беше казал, пак нямаше да мога да ви го кажа, така че може би е по-добре, че не го е направил. Съжалявам, но това е положението.

— Аха — каза Майло.

Андръс поклати глава и докосна веждата си с кокалчетата на единия юмрук.

— Май не се изразих много ясно, нали? Денят бе дълъг и труден и понякога в края на такива дни губя концентрация. — Пореден поглед към количката. — Една чашка от оная отрова там би ми помогнала доста. Много цикория има в нея, но гледаме да не наблягаме на кофеина. Помага на хората да се справят с периода на детоксикация. Вие също може да я опитате.

— Не, благодаря, отче. Само още една секунда от времето ви. Имате ли някаква представа кой може да го е направил?

— Полицията май мисли, че това е нещо, което се случва всеки ден.

— А вие съгласен ли сте с това?

— Няма причина да не съм. Виждал съм толкова много неща, в които няма никакъв смисъл…

— А има ли нещо около смъртта на Маклоски, в което да няма никакъв смисъл?

— Не, наистина няма. — Пореден поглед към количката.

— А имаше ли някаква причина Маклоски да се намира на мястото, където е бил прегазен, отче?

Андръс поклати глава.

— Ако е имало, не я знам. Не е бил там по работа, свързана с мисията. Казах го и на полицията. Хората наистина се разхождат, и то понякога доста надалеч, като се има предвид физическото им състояние. Като че ли, намирайки се непрестанно в движение, това им напомня, че все още са живи. Илюзия за някаква цел, въпреки че няма къде да ходят.

— Когато дойдох тук първия път, останах с впечатление, че Джоел рядко излиза от мисията.

— Вярно е.

— Значи не е бил в числото на любителите на разходките?

— Не, не беше.

— А да знаете да е ходел някъде другаде?

— Не, не, сякаш… — Андръс млъкна. Ушите му горяха.

— Какво има, отче?

— Ще ви прозвучи много грозно и много субективно, но първата ми мисъл, като научих какво е станало, беше, че някой от семейството — от семейството на госпожа Рамп — е решил накрая да отмъсти. Примамил го е някак си навън и му е устроил засада.