Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Имаше ли някаква връзка между язовир „Морис“ и това, което бе станало в забутаната уличка, или случката с Маклоски бе просто един от многобройните такива случаи на Скид Роу?

Убийство с кола. Хванах се, че мисля за Ноел Дръкър. Той разполагаше с много коли и време. Дали чувствата му към Мелиса бяха толкова силни, че да се реши да отиде толкова далеч? И ако да, по собствена инициатива ли го е направил, или Мелиса го е накарала?

Ами самата Мелиса? Ставаше ми лошо, като си помисля, че може да е и нещо друго освен беззащитното сираче, описано от Майло пред детективите. Обаче бях виждал какво прави гневът от нея. Бях я виждал как мъката й се трансформира в отмъстителни видения срещу Ангър и Даус.

Спомних си как двамата с Ноел се бяха прегърнали в леглото. Дали планът за разправа с Маклоски се бе зародил именно в такава прегръдка?

Превключих на друг канал. Рамп. Ако той бе невинен за причината на смъртта на Джина, може би я бе предизвикал .

Той имаше много причини да мрази Маклоски. Дали той е бил на волана на колата убиец, или е наел някой друг? Поетичното въздаване на справедливост би било доста привлекателно в този случай.

Тод Никуист би бил чудесен за тази работа — кой би могъл да свърже някакъв си плажен културист от другата страна на града със смъртта на никому неизвестен откачен боклук от центъра?

А може Ноел да е бил ударен юмрук на Рамп, не на Мелиса.

Или пък нищо от споменатото да не е вярно.

Седях на крайчеца на леглото.

Пред очите ми премина една картина.

Белезите по лицето на Джина.

Помислих си за затвора, в който Маклоски я бе изпратил за цял живот.

Защо си губех времето да мисля за причината, поради която е умрял? Неговият живот бе класически пример на падение. Кой щеше да жали за него, освен отец Андръс? А пък и неговите чувства вероятно бяха свързани повече с някакви абстрактни теологически понятия, отколкото с някаква човешка привързаност.

Майло бе прав да не мисли вече за това.

Играех си на главоблъсканици, вместо да бъда полезен с нещо.

Облякох се и подкарах към Западен Холивуд.

Адресът, който сестрата на Кати Мориарти ми бе дала, се намираше между булевардите „Санта Моника“ и „Сънсет“. Къщата представляваше гола правоъгълна кутия с цвят на стар вестник. Бе обградена от неподкастряна жива ограда, стигаща почти до покрива й. Импровизираният плет свършваше пред къса и разбита алея — асфалтът със сетни усилия се бореше с напиращите отвсякъде бурени. На няколкото квадратни метра, все още свободни от тях, се бе свил двадесетгодишен, оцвъкан от птичките олдсмобил. Паркирах на отсрещната страна и прекосих малката и спечена повече от асфалта моравка. Четирите крачки през нея ме доведоха пред веранда с три стъпала. От дясната страна на сивата дървена врата с черни метални букви бяха изписани три адреса. Под тях бе залепено картонче, на което с червена химикалка бе написано „Почукай“. Последвах съвета и само секунда след това бях възнаграден от едно „Момент“, изречено от сънлив мъжки глас.

След малко иззад сивата врата се чу:

— Да?

— Казвам се Алекс Делауер и търся Кати Мориарти.

— А стига бе!

Сетих се за препоръките на Майло за маскировка, реших, че нямам нужния за това кураж, и избрах една от многото истини.

— Семейството й не я е виждало от доста отдавна.

— Семейството й ли?

— Сестрата и деверът й. Господин и госпожа Робинсън от Пасадина.

Вратата се отвори. Млад мъж, стиснал в ръка цяла шепа четки, ме огледа от глава до пети. Никаква изненада, никаква подозрителност. Просто око на художник, преценяващо перспективата.

Бе под тридесетте, висок и със здраво телосложение, с тъмна коса, сресана назад и хваната в опашка, дълга цял лакът. Челото бе плоско и ниско — приличаше повече на горила, отколкото на шимпанзе, за което допринасяха плътно сключените вежди и наболата четина, която минаваше през бузите му и се спускаше надолу по шията, за да се слее с космите от гърдите му. Бе облечен в тениска с нарисувана емблема на някаква фирма и торбести, цветни, дълги до коляното бермуди. На краката си бе нахлузил джапанки.

Казах:

— Извинете за безпокойството.

Той погледна към четките, а след това и към мен.

Извадих си портфейла, измъкнах визитката на Майло, която бях взел от него вчера, и му я подадох.

Той я погледна, усмихна се, огледа ме и каза:

— Доколкото си спомням, името ви беше Дел не знам кой си.

— Шефът обаче е Стърджис и аз работя за него.