Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Точно така — подхвърли ехидно Еспозито. — Отчето ще брадяса, докато ти слуша греховете.

Люис се засмя, но смехът му прозвуча пресилено.

— Може би още не е време — каза той на Майло.

— Не виждам никаква жълта лента, Брад.

— Може би още не е време.

Майло сложи ръце на хълбоците си.

— Искате да ми кажете, че влизането е забранено, защото вашият покойник е живеел тук, а в същото време позволявате на тия скитници да се мотаят напред-назад. На Хърмън младши това ужасно ще му хареса, Брад.

— Колко време мина, три месеца? — каза Люис. — А вече се държиш като някакъв шибан началник.

— Глупости — отвърна Майло. — Ти се държиш така, сякаш някой те е вързал с невидими конци, Брад. Ти си тоя, който изведнъж стана внимателен.

— Писна ни да слушаме тия лайна — намеси се и Еспозито и разкопча сакото си.

Пушейки като комин, Люис го задържа с ръка. После хвърли цигарата на тротоара, погледа я как гасне, после се дръпна встрани.

— Хей! — отреагира веднага Еспозито.

— Майната му! — изсъска Люис така свирепо, че затвори устата на Еспозито. После към мен: — Хайде! Движение!

Пристъпих напред и Майло постави ръка на дръжката на вратата.

— Не прецаквай нещата — каза Люис. — И не ни се пречкай на пътя, сериозно ти говоря. И изобщо не ми пука колко скапани адвокати имаш зад гърба си, чу ли?

Майло отвори вратата. Преди отново да я затвори, чух как Еспозито промърмори:

— Maricon 25 25 Педераст (исп.). — Б.пр. .

Последва смях, много пресилен и много сърдит.

В огромната зала работеше телевизор. На екрана вървеше някакъв полицейски сериал и четиридесетина чифта полузатварящи се очи следяха бързо сменящите се сцени.

Бяхме прекосили половината зала, когато отец Тим Андръс се появи иззад един ъгъл, забутал пред себе си алуминиева количка с кана кафе. Долната й полица бе пълна с пластмасови чаши. Свещеническата риза с неопределен цвят бе извадена над избелели дънки, чиито колене бяха изтъркани до бяло. На краката му бяха същите бели баскетболни маратонки, с които бе обут, когато се видяхме за първи път — сега една от връзките му се бе развързала.

Той се намръщи, спря, рязко зави в противоположна на нас посока и продължи да тика количката между редиците опърпани мъже. Колелцата на количката бяха раздрънкани и непрекъснато скрибуцаха. Андръс се придвижваше напред с неравномерни тласъци, докато накрая стигна до телевизора. Навеждайки се ниско надолу, той зашепна нещо на един от мъжете — младеж с див поглед, облечен с твърде малки за тялото му дрехи, поради което приличаше на преждевременно пораснало хлапе. Всъщност не съвсем преждевременно — може би някъде малко под двадесет. Обаче всяко сходство с невинна младост бе грубо премахнато от сплъстената коса и надупченото от струпеи лице.

Свещеникът му говореше бавно и с изключително търпение. Младият мъж го изслуша, надигна се бавно и с треперещи пръсти започна да разопакова пакет пластмасови чашки. Напълвайки една от тях с кафе, той я надигна към устните си. Андръс го докосна по китката и младежът застина смутено с ръка във въздуха. Свещеникът се усмихна, заговори му отново и насочи китката на младежа към един от седналите мъже. Мъжът сключи пръсти около нея. Момчето втренчи неразбиращ поглед в тях, после пусна чашата. Андръс отново му подаде чаша, която той започна да налива. Някои от мъжете станаха от местата си — пред количката се оформи рехава опашка.

Андръс махна на един мършав мъж, излязъл сякаш от стара черно-бяла фотография. Мъжът се надигна бавно и куцайки се приближи. Двамата с младежа застанаха един до друг, избягвайки да се гледат в очите. Свещеникът се усмихна и започна да ги инструктира, подреждайки мъжете по двама. Когато всички горе-долу се подредиха и опашката бавно започна да се придвижва напред, той ги остави и дойде при нас.

— Моля ви, идете си — каза ни той. — Нищо не мога да направя за вас.

— Само няколко въпроса, моля ви, отче — каза Майло.

— Съжалявам, господин… Не си спомням как ви беше името, но не мога да направя абсолютно нищо за вас и много ще ви бъда благодарен, ако си идете.

— Казвам се Стърджис, отче, и вие не сте го забравили. Просто не съм ви го казвал.

— Да, така е — отвърна свещеникът. — Обаче полицията ми го каза. Преди малко. Освен това ми каза, че вие не сте полицай.

— Не съм ви казвал, че съм, отче.

Ушите на Андръс пламнаха. Пръстите му нервно задърпаха острите мустачки.

— Да, май наистина не сте, но го намекнахте. По цял ден ми се налага да се сблъсквам с измама, господин Стърджис, това е част от работата ми, но това не означава, че ми харесва.