Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Аз спя с теб, cherie 24 24 Скъпа (фр.). — Б.пр. . Ела.

Вече в колата, поели към изхода на имението, Майло каза:

— Добре де, добре. Аз съм задник, който не знае как да се държи с деца.

— Значи не мислиш, че пречупването й е било театър, така ли?

Той изведнъж натисна здраво спирачката в края на алеята и рязко извърна глава към мен.

— Какво, по дяволите, беше това, Алекс? Въртиш ножа в раната, а?

Зъбите му бяха оголени. Светлината от прожектора над чамовата порта им придаваше жълтеникав отблясък.

— Не — отвърнах, изпитвайки внезапен страх от него. За първи път, откакто го познавах. Чувствайки се като заподозрян. — Не, сериозно говоря. Не се ли е преструвала?

— Да бе, да. Искаш да ми кажеш, че ти мислиш, че е психопатка?

Той вече крещеше, удряйки със свит юмрук по волана.

— Не знам какво да мисля! — креснах в отговор. — Ти непрекъснато ми подмяташ разни предположения като непозволени удари.

— Мислех, че това е целта на занятието!

— Целта на занятието е да помогнем!

Майло навря лицето си още по-напред, сякаш беше някакво оръжие, после се отдръпна, отпусна гръб на облегалката и прокара длан през косата си.

— Мамка му, каква приятна сценка, а?

— От недоспиването е сигурно — отвърнах аз и още малко остана да се разтреперя.

— Сигурно… Да не си решил да се измъкваш?

— Не, по дяволите.

Той се засмя.

— Нито пък аз… Съжалявам, че ти се развиках.

— И аз съжалявам. Какво ще кажеш просто да го забравим?

Той отново постави ръце на волана и продължи да кара. Бавно, с изключителна предпазливост. Намалявайки на всяка пресечка, дори и да липсваше знак „Стоп“. Оглеждайки се на всички страни и надничайки във всички огледала, макар че улиците бяха празни.

Малко след десет часа наближихме мисия „Вечна надежда“ и паркирахме на една пресечка от нея. Във въздуха се носеше миризмата на вкиснат боклук, сладникаво вино и пресен асфалт, примесена от време на време със странния за това място аромат на цветя, който като че ли идваше от запад — сякаш по-добрата част на града изпращаше осезаемо приветствие от добре уредените си къщи и градини.

Предната фасада на мисията бе окъпана в изкуствена бяла светлина. Пред входа й се бяха събрали петима-шестима опърпани мъже и слушаха или поне се преструваха, че слушат двамата мъже, облечени в цивилни костюми.

Докато приближавахме, видях, че двамата говорещи бяха прехвърлили тридесетте. Единият от тях бе висок, слаб, със зализана, късо подстригана руса коса и странно тъмни мустачки, спускащи се под прав ъгъл към устата. На носа му лежаха очила в сребърни рамки. Бе облечен в сив летен костюм. Ръкавите на сакото му бяха ужасно къси и оставяха огромните му китки оголени. В едната си ръка държеше бележник, подобен на този на Майло, и пакет „Уинстън“.

Другият бе нисък, набит, смугъл и с гладко избръснато, бебешко лице. Тесните цепки на очите му отиваха на устните. Бе облечен в тъмносин блейзър и сиви панталони. Именно той водеше по-голямата част от разговора.

Двамата мъже бяха в профил към нас и не ни виждаха.

Майло се приближи към по-високия и каза:

— Брад.

Мъжът се обърна и се втренчи в него. Няколко души от опърпаните проследиха погледа му. Ниският спря да говори, погледна партньора си, а след това и Майло. Сякаш развързани, бездомниците започнаха да се разпръсват.

— Чакайте малко, къмпингари.

Всички заковаха на място, мърморейки. Детективът се обърна въпросително към партньора си.

Мъжът, когото Майло нарече Брад, всмукна бузите си навътре и кимна.

Другият каза:

— Елате насам, къмпингари — и подкара опърпаните мъже по-встрани.

Високият ги изчака да се отдалечат достатъчно, за да не може да го чуят, и се обърна към Майло.

— Стърджис. Какъв късмет!

— Кое?

— Разбрах, че днес вече си бил тук. Което автоматично те превръща в човек, с когото трябва да говоря.

— Така ли?

Детективът премести цигарите в другата си ръка.

— Две посещения за един ден — каква отдаденост на работата. Да не ти плащат на час?

— Какво има? — попита го Майло.

— Какъв е този изключителен интерес към Маклоски?

— Същият, какъвто ти го описах преди два дни на минаване през кабинета ти.

— Я пак го повтори.

— Жената, която е изгорил, все още я няма. Наистина е изчезнала. Семейството й иска да знае дали тук няма някаква връзка.

— Какво значи това наистина изчезнала?

Майло му разказа за водохранилището „Морис“.

Лицето на русия остана безизразно, но пръстите му се свиха около пакета цигари. Усещайки това, той се намръщи и огледа пакета, оправяйки смачканите ъгли.