Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Образно казано. Не се заяждай.

— Сега ли се сети?

Той поклати глава.

— Май през цялото време ми се е въртяло някъде дълбоко в подсъзнанието. И то още от самото начало. Това е, защото така съм научен — там, където става въпрос за пари, намери този, който печели от това. Но някак си го потисках, може би просто не съм искал да мисля за него.

— Майло, тя се бори, защото насочва мъката си в гнева. Предприема атака, вместо да се остави да я смажат. Аз я научих така по време на терапията. Описано е в книгата ми, а тя все още се продава добре.

— Може би — отвърна той. — Просто искам да ти кажа, че в нормална ситуация щях да обмисля това по-рано.

— Не говориш сериозно.

— Хей — възкликна той, — не съм казал, че го мисля за вероятно. Просто е нещо, което сме пропуснали. Не, не сме. Аз съм този, научен да мисли най-грозно. Но не го направих. Ако работех за полицията, това нямаше да се случи.

— Да, но сега не работиш — повиших аз глас, — затова защо не пуснеш и тоя си начин на мислене в отпуск?

— Хей — отново възкликна той, — не убивай пратеника!

— Нямала е възможност да го направи — възразих. — Тя е била тук, когато майка й е изчезнала.

— Да, но онова хлапе Дръкър би могло да има. Той къде е бил?

— Не знам.

Той кимна, но без задоволство.

— От това, което съм видял досега, той й остъргва калта под ноктите и й я дава да я яде, твърдейки, че е хайвер. Освен това се грижи и за колите. Знае много добре всички подробности за ролса. Джина спокойно би могла да спре и да го качи, две мнения по този въпрос няма. А и ти каза, че ти задействал радарите.

— Не съм казал, че съм усетил някакво психическо отклонение у него.

— Окей.

— О, я стига — казах, усещайки надигащия се главобол. — Няма начин, Майло. Няма начин.

— Това е нещо, на което и аз не искам да вярвам, Алекс. Хлапето ми харесва и аз все още работя за нея. Но сега тя изглеждаше толкова… надъхана. Непрекъснато повтаряше как щяла да ги смачка копелетата. Това, което й казах в кухнята, беше: „Май нямаш търпение да започнеш“. И тя просто спря и се срути. Много ми стана кофти, че й казах това, но се почувствах и по-добре. Защото тя отново заприлича на дете. Ако съм направил нещо нетерапевтично, съжалявам.

— Не — отговорих. — Щом е било толкова близо до повърхността, то е щяло да се случи рано или късно.

— Да — каза той.

И никой от нас не посмя да каже на глас това, което мисли — дали не е било игра.

Почувствал изведнъж внезапна умора, аз се отпуснах на един стол близо до телефона. Листчето с номера на Сузи Лафамилия бе все още в ръката ми.

— Току-що й намерих адвокат. Жена. Твърда, борбена, обича да се опъва на системата.

— Звучи ми добре.

— Звучи — отвърнах — като човек, какъвто ще стане Мелиса, като порасне.

Мелиса се върна в петоъгълната стая, изглеждайки много далеч от понятието „пораснала“. Раменете й бяха отпуснати, походката й бе станала по-бавна. Попиваше устните с парче тоалетна хартия. Дадох й номера на адвокатката и тя ми благодари с много тих глас.

— Искаш ли да й се обадя?

— Не, благодаря. Аз ще го направя. Утре.

Настаних я зад бюрото. Тя погледна с празен поглед към Майло и слабо се усмихна.

Майло също й се усмихна, после сведе поглед към кутията в ръката си. Не знаех за кого от двамата ми бе по-мъчно.

Мелиса въздъхна и подпря брадичка на дланта си.

Попитах я:

— Как си, моето момиче?

— Не знам — отвърна тя. — Това е толкова… Чувствам се като че ли… Като че ли нямам… Не знам.

Докоснах я по рамото.

Тя продължи:

— Кого се опитвам да лъжа? Ще се боря с тях. Та аз съм едно нищо. Кой ще ме чуе?

Отвърнах:

— Твоят адвокат ще се бори. Ти сега просто трябва само да се грижиш за себе си.

Дълго мълчание. После:

— Май е така. — Пак мълчание. — Наистина съм сама.

— Много хора тук се грижат за теб, Мелиса.

Майло гледаше в пода.

— Наистина съм сама — повтори тя с лека изненада в гласа, сякаш бе пребродила цял лабиринт за рекордно кратък срок само за да открие, че изходът му излиза на пропаст. — Уморена съм. Мисля да поспя.

— Искаш ли да постоя при теб?

— Искам да спя с някого. Не искам да съм сама.

Майло остави кутията на масата и излезе.

Останах с Мелиса, мъчейки се да я успокоя, но без особен ефект.

Майло се върна с Мадлен. Едрата жена дишаше тежко и като че ли бе малко развълнувана, но като застана до Мелиса, лицето й вече изразяваше само нежност. Мадлен се наведе и притисна главата й на гърдите си.