Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— А ще получа ли съвсем ново майсторско куфарче?

— Купи си, майсторе. Тук става въпрос за свобода на личната инициатива.

Платих сметката, а в това време Майло побъбри с Джойс, хвалейки умението й, после премина на въпросите, свързани с управлението на дребния бизнес, и накрая, като че ли това бе най-логичното нещо, я заразпитва за Кати Мориарти. Жената нямаше какво повече да ни каже, освен да ни даде описанието на Кати — трийсет и седем-осем годишна, средна на ръст и телосложение, кестенява коса, подстригана късо, малко червендалеста („нещо, каквото можеш да видиш у ирландките“), светли очи — или зелени, или сини. После като че ли изведнъж досетила се, че е казала повече, отколкото трябва, кръстоса ръце на гърдите си и попита:

— За какво ви е всичко това?

Майло й кимна с глава и я заведе в задната част на ресторанта, въпреки че нямаше нужда да се крие — ние бяхме единствените клиенти. Показа й невалидното си удостоверение от ПУЛА. Тя отвори уста, но не каза нищо.

— Не бива да говорите за това с никого, моля ви… — каза й той.

— Дадено. А какво…

— За вас няма никаква опасност. Просто провеждаме разследване.

— За отсреща ли… за клиниката?

— Нещо в нея смущава ли ви?

— Ами — вдигна рамене тя, — както казах на този господин, малко странно е, че в нея влизат и излизат толкова малко хора, и човек започва да се пита какво толкова правят там.

Тя потрепери и като че ли потайността започна да й харесва. Майло отново й напомни да мълчи. Излязохме от ресторанта и се отправихме към Съсекс Нол.

— Мислиш ли, че може да пази тайна? — попитах.

— Кой знае.

— Не е ли важно?

Той сви рамене.

— Какво толкова може да стане? Най-много Габни да разберат, че някой задава въпроси за тях. Ако не крият нищо, всичко си остава нормално. Ако обаче крият нещо, това ще ги накара да предприемат нещо необмислено.

— Като например?

— Да продадат Касът. Или пък да направят някои други осребрявания, което ще ни подскаже, че и те са бъркали в меда на Джина… Утре сутринта не е зле да отидеш до Кати Мориарти. Ако живее в блок, говори с домоуправителя, ако го намериш. С другите наематели също.

— А каква ще е маскировката ми?

— Какво?

— Каква причина да посоча, че задавам въпроси? Нямам си удостоверение като теб.

— Ами че купи си — отвърна той. — На булевард „Холивуд“, в един от магазините за дрехи. Ще е толкова истинско, колкото и моето.

— Брей, колко сме иронични — забелязах.

Той се ухили.

— Тогава си измисли нещо. Току-що си пристигнал, стари приятели сте и искаш да се видите. Или пък сте братовчеди — великото семейство Мориарти се събира на годишен празник и само скъпата ни Кати я няма никаква. В края на краищата познаваш сестра й — ще лъжеш по-убедително.

— Нищо по-хубаво от това да започнеш деня с малко лъжа, а?

— Ама ти не знаеш ли, че на нея се крепи светът?

Докато паркирахме пред къщата, отвътре излезе Ноел Дръкър, понесъл голям син куфар с емблема на производителя.

— Тя е горе в стаята си — каза ни той. — Пише.

— Какво пише?

— Мисля, че нещо свързано с банкера и адвоката. Здравата се е хванала и иска да ги съди.

Майло кимна към куфара.

— За шефа ли е?

Ноел кимна.

— Да имаш представа къде се кани да се мести?

— Предполагам, че ще остане с нас, докато намери място. С мама и мен. Горе в „Халбата“. Тя си е негова и без това.

— Вие там под наем ли сте?

— Не, той ни дава да живеем безплатно.

— Много любезно от негова страна.

Ноел кимна.

— Той наистина е приятен човек. Би ми се искало… — Той махна с ръка. — Както и да е.

Той се качи в червената селика и потегли.

Майло проследи с поглед отдалечаващата се кола.

— Добро момче.

Каза го така, сякаш слагаше етикет на представител от загиващите животински видове.

Притиснал куфарчето към крака, той погледна часовника си.

— Девет и половина. Трябва да се обадя по телефона. После ще отскоча до мисията и ще се опитам да измъкна нещо от господин Празноглавов.

— Ако Мелиса няма нужда от мен, ще дойда с теб.

Той смръщи вежди.

— А кога ще спиш?

— Не ми се спи.

Той помълча малко, после каза:

— Добре. Оня е смахнат и може би ще ми бъдеш от полза. Обаче след това ми направи една услуга — иди си у вас и му дръпни един сън. Няма все да караш на високи обороти, двигателят ти ще блокира.

— Да, мамче.

Мелиса бе в стаята без прозорци, седнала зад бюрото, а купчината хартия пред нея растеше.

Тя като че ли се стресна, когато влязохме, скочи и събори няколко листа на земята.