Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Малко преди да я видя да потегля с колата… кога ще да е било това? Може би преди пет седмици. Или шест, не знам. Беше вечер и аз й занесох пощата. Тя седеше с вдигнати крака на оня куфар. Така че куфарът беше тук, това е абсолютно сигурно. Преди пет или шест седмици.

— Да имаш някаква представа какво е имало вътре?

— Не. Струваше ми се, че бе празен… но тогава защо ще го взема, като е празен? Значи вероятно не е бил. И след като се е изнесла, защо ще си оставя дрехите, съдовете и останалите работи?

— Добра логика, Ричард.

— Много странно.

Влязохме в стаята. Той изостана малко назад и започна да я обикаля. Тогава видях нещо на пода до матрака. Трошичка дунапрен. Още няколко. Наведох се и прокарах ръка отстрани по матрака. Изпада още дунапрен. Пръстите ми затърсиха и скоро намериха раната — права като конец, с хирургическа точност, едва забележима дори и при вглеждане отблизо.

— Какво? — попита Скидмор.

— Разрязан е.

— О, боже! — Главата му се заклати наляво-надясно, косата се разлюля.

Остана на място, докато аз коленичих, разтворих краищата на раната и надникнах вътре. Нищо. Огледах се из стаята. Нищо.

— Какво? — отново попита Скидмор.

— Матракът неин ли е, или твой?

— Неин. Какво има?

— Изглежда, някой е проявил любопитство. А може и тя да е криела нещо вътре. Имаше ли телевизор или стереоуредба?

— Само радио. Ето, и него го няма! Но не става въпрос за обир, нали?

— Трудно е да се каже.

— Но подозираш мръсна игра, нали? Затова и поначало дойде тук, нали?

— Не знам още нищо, за да подозирам каквото и да било, Ричард. А има ли нещо, което да знаеш за нея и което да кара теб да подозираш нещо мръсно?

— Не — каза той с ясен и напрегнат глас. — Тя си беше самотна лесбийка, която живееше затворено. Не знам какво още очакваш от мен да ти кажа!

— Нищо, Ричард — отвърнах. — Ти ми помогна много. Много съм ти благодарен за времето.

— Да. Така. А сега как да затворя? Трябва да повикам ключар и да сменя катинара и бравата.

Излязохме от гаража. Той веднага посочи алеята за коли и каза:

— Излиза се оттам.

Отново му благодарих и си тръгнах. Без да каже дума, той се обърна и влезе в къщата.

Първият обществен телефон, който намерих, бе в един безистен на булевард „Санта Моника“. Търговският център бе съвсем нов — празни витрини, току-що асфалтиран паркинг. Но телефонната кабина бе обживяна. Подът бе покрит с опаковки от дъвки и фасове. Указателят бе откъснат от верижката си.

Обадих се на „Справки“ в Бостън и поисках номера на „Гала Банър“. Вестникът нямаше посочен в указателя номер, но Съюзът на гейовете и лесбийките имаше. Набрах го.

Отговори мъжки глас:

— Гала. — В стаята се чуваха и други гласове.

— Бих желал да говоря с някого от „Банър“, моля.

— Рекламен или редакторски отдел?

— Редакторски. Ако може да разговарям с някого, който познава Кати… Кейт Мориарти.

— Кейт вече не работи тук.

— Знам. Живее в Лос Анджелис, откъдето в момента се обаждам.

Пауза.

— За какво се касае?

— Познат съм на Кейт и нея вече я няма повече от месец. Семейството й се притеснява, аз също, затова реших, че някой от Бостън може би ще успее да ни помогне.

— Няма я тук, ако имате предвид това.

— Наистина бих желал да разговарям с някого от персонала, който я познава.

Отново пауза.

— Май няма да е зле да ми дадете името и телефона си.

Дадох му и двете и продължих:

— Това е номерът на телефонните ми услуги. Аз съм психолог, можете да намерите името ми в указателя на Американската асоциация на психолозите. Освен това можете да се обадите на професор Сет Файъкър от факултета по Психология към Бостънския университет. Много ще ви бъда задължен, ако ми се обадят колкото е възможно по-скоро.

— Е — отвърнаха оттатък, — може да не стане толкова бързо. Трябва да говорите с редакторката на „Банър“. Името й е Бриджит Макуилямс и до края на работния ден ще бъде извън града.

— А как мога да се свържа с нея?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

— Моля ви, опитайте се да я откриете. Кажете й, че е свързано с безопасността на Кейт. — Когато оня не реагира на това, добавих: — Споменете й и името на Ийлин Уагнър.

— Уагнър — повтори той и чух шум от бързо драскане върху хартия. — Като на композитора… О, не, неговото беше Вагнер.

— Май да.

Бях забравил за това, че миналата година Сет Файъкър, специалист по социална психология, се премести в Бостън, от Южнокалифорнийския университет, и се сетих за него в последния момент.