Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Отново позвъних на бостънските „Справки“. Казаха ми номера на факултета по психология на Бостънския университет и аз го набрах. Оттам ме уведомиха, че кабинетът на професор Файъкър бил в Центъра по приложна социология. Тамошната телефонистка си записа името ми и ме помоли да изчакам малко. Почти веднага след това в слушалката прозвуча гласът на Сет.

— Алекс, отдавна не сме се чували.

— Здрасти, Сет. Как е Бостън?

— Бостън е прекрасен, истински град. Не бях идвал тук, откакто се дипломирах — получи се нещо като завръщане у дома. А ти как си? Преподаваш ли, както смяташе да правиш?

— Още не. Засега само давам консултации и се мъча да пиша монография.

— Не звучи зле. Какво мога да направя за теб?

— Искам малко информация за един колега. Бивш член на факултета на твоята алма-матер.

— Така ли? И кой е той?

— Лио Габни. И жена му.

— Доктор Плодовитов? Да, май съм чувал, че е живял тук.

— Познаваш ли го?

— Не лично. Но няма да се ровим в мръсното му бельо, нали? Спомням си как трябваше да се потопя в писанията му за изпита по Теория на познанието. Тоя тип е продуктивен като фабрика. Псувах го за огромното количество данни, но повечето от тях си бяха на солидна основа. Ами че той трябва да е… на колко? Шестдесет и пет — седемдесет? Малко стар за лудории. Защо те интересува?

— Малко по-млад е — шестдесет — шестдесет и нещо. Двамата с жена му имат клиника в Сан Лабрадор, специализирана в лекуването на фобии. За богати. — Продиктувах му тарифата им.

— Убийствена работа — отвърна той. — Тъкмо си мислех, че последното ни дарение представлява доста кръгла сумичка, а ти сега ме уби с тия цифри. — Той отново повтори цифрите на глас и продължи: — О, както и да е… Какво искаш да знаеш за тях и защо?

— Двамата с него са лекували майката на една от моите пациентки и започнаха да се случват доста странни неща, но по-подробно от това не мога, Сет. Съжалявам, но знаеш как е.

— Разбира се. Теб те интересуват любовните му похождения и свързаните с тях неща, когато е бил тук, в Харвард.

— Да — отвърнах аз, — както и каквито и да са финансови неуредици.

— А-а… тази кутия с червеи. Е, това вече ме заинтригува.

— Ако успееш да разбереш защо и двамата са се махнали от Бостън и точно върху какво са работели през последната година, преди да се махнат, наистина ще ти бъда много благодарен.

— Ще направя каквото мога, макар че хората тук не обичат да говорят много за пари, защото самите те търчат подир тях като луди. Как се казва жена му?

— Урсула Кънингам. Сега е вече Габни, с тиренце. Доктор по психология и доктор по медицина. Габни й е бил наставник в психологията и той я насочил да завърши и медицина. Каквото и да успееш да научиш, ще ми бъде от полза.

— Искаш да кажеш по възможно най-бързия начин, разбира се?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— С изключение при виното, сиренето и плътските удоволствия. Добре, ще видя какво мога да направя. И си помисли кога можеш да дойдеш насам някой ден, Алекс. За да ми посветиш една несмущавана от нищо гастрономическа вечер, обилно гарнирана с омари.

Последното ми обаждане беше до Майло. Очаквах отговор от телефонния секретар, но се обади Рик и прозвуча като че ли малко задъхано:

— Доктор Силвърман.

— Рик, пак съм аз, Алекс.

— Тъкмо излизах, Алекс. Обадиха ми се от болницата, имало някаква автобусна катастрофа и хората не достигали. Майло е в Пасадина. Цялата сутрин прекара на телефона и излезе преди около час.

— Благодаря, Рик. Довиждане.

— Алекс? Просто исках да ти благодаря, че му намери тази работа. Много потиснат беше. Безделието го побъркваше. Опитах се да го накарам да прави нещо, но не успях кой знае колко, докато ти не се обади с тази работа. Така че, благодаря.

— Това не беше благотворителен жест, Рик. Той просто е най-добрият за тази работа.

— Аз го знам и ти го знаеш. Номерът беше да го убедим в това.

Следобедното движение забави придвижването ми към Сан Лабрадор. Използвах времето да мисля за връзката между Масачузетс и Калифорния.

Вратите към Съсекс Нол бяха затворени. Поговорих с Мадлен по домофона и бях пуснат вътре. На паркинга не видях нито фиата на Майло, нито поршето на Рик. Затова пък там бе паркиран черешовочервен „Ягуар XJS“, кабриолет.

Преди да стигна до входната врата, тя рязко се отвори и на прага застана непозната жена. Един и петдесет и осем, на около четиридесет и пет години и със съвсем малко излишно тегло, което я правеше да изглежда приятно закръглена. Затова пък лицето й бе слабо и триъгълно под спускащите се черни къдрици. Очите й бяха също черни, огромни и с тежки мигли. Бе облечена с лека розова рокля, подходяща за Реноаров пикник. По ръката й дръннаха гривни, когато я протегна към мен.