Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Разбира се — каза Ангър. — Точно затова двамата с Джим искаме да оправим нещата възможно по-бързо.

— Проблемът — подхвана Даус — се състои в процедурата на прехвърляне. Всяка стъпка от процеса, към който се придържахме досега, подлежеше на одобрение от госпожа Рамп. И сега, след като тя… след като я няма, длъжни сме да…

— … работите с нейната наследничка — довърших аз. — Сигурно е адски неудобно.

Даус закопча сакото си и се наведе напред. Челото му се сви и набръчка.

— Усещам… като че ли някаква съпротива тук, доктор Делауер, с нищо непредизвикана от фактите, с които разполагаме.

— Може би — отвърнах. — А може би просто не ми харесва идеята да ме молят да лъжа професионално. Дори и намеренията ви да са добри. Мелиса не е некомпетентна, даже много далече е от това. Няма никаква следа за нарушен мисловен процес или каквото и да е друго умствено заболяване, което да й влияе върху правилното възприемане. Колкото до това, дали е зряла достатъчно да управлява четиридесет милиона долара, кой знае? Хауърд Хюс и Леланд Белдинг не бяха кой знае колко по-възрастни, когато поеха имуществата на родителите си, и двамата се справяха нелошо. А знайно е, че банките и адвокатските кантори имат навика честичко да прецакват нещата, нали?

— Това — каза Ангър, почервенявайки — няма нищо общо с…

— Както и да е — продължих аз. — Крайното заключение е, че всяко решение да се делегира управление върху парите на Мелиса трябва да бъде взето единствено от нея. И то доброволно.

Даус допря връхчетата на пръстите си, отдалечи ги и повтори движението няколко пъти. Може да е искал да изрази пародия на аплодисменти. Очите му бяха неподвижни и малки.

— Е — каза той, — очевидно няма да има нужда да се нагърбвате с оценката, докторе. Като виждам неохотата ви.

— Какво означава това? Че ще си наемете платени експерти?

Лицето му остана безизразно, докато оголваше китката с монограма и поглеждаше златния „Картие“ — твърде малък за такава масивна китка.

— Приятно ми беше да се запознаем, докторе. — Към Ангър: — Явно времето не е подходящо за посещение, Глен. Ще наминем, когато й е по-удобно.

Ангър кимна, но като че ли бе разстроен.

Даус го докосна по лакътя, двамата минаха покрай мен и се упътиха към вратата. За да се изправят лице в лице с Мелиса, която се показа иззад висок библиотечен шкаф. Косата й бе вързана на опашка. Бе облечена в черна блуза, дълга до коляното хаки пола, черни сандали на бос крак. В юмрука си стискаше нещо розово — смачкана на топка салфетка.

— Мелиса — каза Ангър, превключвайки лицето си на израз, подходящ за отказ на заем. — Много съжалявам за майка ти, скъпа. Познаваш господин Даус.

Даус протегна ръка.

Мелиса разтвори юмрука си и показа смачканата салфетка.

— Господин Даус — каза тя, — знам кой сте, но никога не сме се срещали, нали?

Адвокатът отпусна ръка.

— Съжалявам, че се запознаваме при такива обстоятелства — отвърна той.

— Да. Колко мило от ваша страна, че дойдохте. И то в неделя.

— Дните нямат никакво значение, когато става въпрос за такива неща — каза Ангър. — Дойдохме да видим как си, но доктор Делауер току-що ни каза, че почиваш, и ние си тръгвахме.

— Господин Даус — каза Мелиса, без да му обръща внимание, и пристъпи към адвоката. — Господин Даус, господин Даус. Моля, угасете 21 21 Даус на английски означава угасям. — Б.пр. всякаква надежда да ме дерете, разбрахте ли, господин Даус? Не, не произнасяйте нито дума. Просто се махнете. Веднага… и двамата! Вън! Новият ми адвокат и банкер скоро ще ви се обадят.

След като двамата си тръгнаха, тя изкрещя яростно от гняв и се хвърли на гърдите ми, плачейки.

По стълбите се спусна Ноел, изплашен и готов да успокоява. Като видя притиснатата към гърдите ми Мелиса, се спря като закован на стълбите.

Кимнах му лекичко да продължи, той се приближи съвсем близо до нея и тихо каза:

— Мелиса?

Тя продължи да плаче и да се притиска с такава сила към гърдите ми, че чак ме заболя. Погалих я по гърба. Всичко това ми се струваше нереално.

Накрая тя се отдръпна с подути очи и пламнало лице.

— О! — възкликна. — О, копелета такива! Как посмяха? Как посмяха да… Та тя дори не е… О!

Думите я давеха. Тя се завъртя, спусна се към най-близката стена и яростно я заудря с юмруци, после се отпусна безпомощно на нея.

Ноел ме погледна за съвет и аз отново му кимнах. Той се приближи до нея и тя се остави да я отведе в предната стая. Всички седнахме.