Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Каквото и да трябва. Моля те. Кой ги знае какво са намислили.

— Поне — каза той — са предупредени. Ако са намислили нещо нечисто, вероятно засега ще го забравят.

— Вярно е — обади се Ноел.

— А как си иначе? — попита Майло Мелиса.

— По-добре… Ще го преживея. Ще трябва… Ако искаш да върша нещо, ще го върша.

— Това, което можеш да вършиш, е да се грижиш за себе си. — Тя отвори уста да протестира, но той я спря с ръка: — Не, не те избутвам настрана. Абсолютно сериозен съм. Просто да си готова, ако ония започнат да натискат.

— Какво искаш да кажеш?

— Тия типове, изглежда, се канят да командват парада. Ако успеят да убедят някой съдия, че ти има нещо, ще се хванат за него. Може да успея да изкарам някоя и друга кирлива риза, но може и да не успея. Всеки случай, докато се ровя, те ще трупат боеприпаси. Колкото по-добре изглеждаш физически и психически, толкова по-малко боеприпаси ще имат. Така че се грижи за себе си. — Той хвърли поглед към мен. — А ако ти се крещи, крещи на него. Това му е работата.

Тя позволи на Ноел да я отведе горе. Майло се обърна към мен:

— Наистина ли така е станало?

Кимнах.

— Големи сладури. Поиграха си на загрижени, после изведнъж ме посветиха в големия план. Глупаво е от тяхна страна да си разкриват картите по такъв начин.

Той се почеса по носа.

— Интересно е да се знае какво искат в действителност.

— Мисля, че ако спомена презрения метал, ще бъда доста близо до истината — отвърнах.

— Въпросът е колко от него? Искат да изцедят цялото имущество или просто да упражняват контрол върху управлението, за да имат възможност да си вдигнат хонорарите с някой и друг процент.

— А може би — предположих — са направили лоши инвестиции и искат да го прикрият.

— Нищо ново — каза той. — Но това, с което трябва да се съобразяваме въпреки всички тези „може би“, е дали те имат някакво основание, такова, което да изтъкнат пред съдия. Може ли наистина да се справи с толкова пари, Алекс? Изобщо как го възприема емоционално?

— Не съм сигурен. Ужасно бързо мина от сънливост към гняв. Но не виждам нищо патологично, като се има предвид какво е преживяла.

— Кажи го така в съда и си я свършил.

— Четиридесет милиона са трудни за управление мангизи за всекиго, Майло. Ако зависеше от мен, на никое хлапе не бих дал толкова много пари. Мога да ти кажа само, че от психологическа гледна точка при нея няма никакви признаци, достатъчни да бъде обявена за некомпетентна. Ще я подкрепя.

Той се усмихна.

— Добре. А през това време ще направя каквото мога с Ангър и другия тип. Макар че ще бъде много трудно да проникна през такава броня, и то за кратко време. На нея наистина й трябва квалифицирана помощ.

— Ще се обадя тук-там.

— Добре. — Той вдигна куфарчето.

— Новичко, а?

— Купих си го днес. Трябва да си поддържам имиджа. Трудна работа е да си частник.

— Прослуша ли съобщението, което ти оставих преди два часа на телефонния секретар?

— „Някои неща за обсъждане“, нали? Разбира се, но аз го давах частна работлива пчеличка, заета да събира информационен мед. Какво ще кажеш за една конференция за обмяна опит?

Посочих един от меките дивани.

— Не — отвърна той. — Хайде да се махаме оттук и да подишаме малко чист въздух, ако можеш да излезеш сега, разбира се.

— Чакай да проверя.

Качих се по стълбите и се приближих към Мелисината стая. Вратата бе съвсем леко отворена. Докато вдигах ръка да почукам, погледнах през пролуката и видях Мелиса и Ноел опънати на леглото, напълно облечени и прегърнати. Пръстите й бяха заровени в косата му. Ръката му обгръщаше талията й и леко й разтриваше кръста. Боси, с докосващи се пръсти на краката.

Преди да ме забележат, се отдалечих на пръсти.

Майло беше в антрето, отклонявайки чинията с храна, предлагана му от Мадлен.

— Пълен — каза той, тупайки се по корема. — Благодаря.

Тя го гледаше като че ли беше блудният син.

Усмихнахме й се и тръгнахме.

Още щом излезе, Майло каза:

— Излъгах я. Всъщност съм адски гладен, а тя готви толкова вкусно, че сигурно ще се пръсна. Пък и това място не ми понася.

— На мен също — казах аз, вмъквайки се в колата. — Помисли си как ли се е чувствала Мелиса.

— Аха — отвърна той, палейки двигателя. — Е, отсега нататък вече ще е сама. Някакви предложения, господин Гастроном?

— Всъщност знам едно място точно като за нас.

Започваха вече да поднасят вечерята. „Ла Мистик“ беше празен. Докато спирах отпред, Майло забеляза: