Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Зачудих се доколко да я информирам. Дали Кати Мориарти е казала на сестра си, че ходи на психиатрични сеанси?

— Малко сложничко е — отвърнах. — Наистина би било най-добре да говоря със сестра ви лично, госпожо Робинс.

— Сигурна съм, че е така, докторе. Аз също бих искала да говоря лично с нея, но тя не се е появявала вече повече от месец. — И преди да успея да отговоря, продължи: — Не че й е за първи път, като се има предвид професията й.

— Каква е тя?

— Журналистика. Писателства. Едно време работеше за „Бостън Глоуб“ и за „Манчестър Юниън Лийдър“, но сега е на свободна практика. Опитва се да накара да й публикуват книгите… Тя всъщност е само една. За пестицидите. Казва се „Лошата земя“. — Не отговорих и тя продължи с усмивка: — Е, наистина не може да се каже, че е бестселър.

— Тя в Нова Англия ли е родена?

— Не, родена е тук, в Калифорния. И двете сме израсли във Фресно. Но след колежа тя отиде на изток, твърдейки, че Западният бряг бил една културна пустиня.

— Да не би да е дошла тук да пише за нещо? — попитах я аз.

— Така предположих и аз. Но тя не ми е казала. Никога не говори за работата си. Сигурно поверителна информация.

— И нямате представа с какво се е занимавала?

— Ни най-малка. Не сме… Ние сме много различни. Не стоеше дълго при нас. — Тя изведнъж млъкна, кръстоса ръце пред гърдите си и запита: — А вие откъде знаете, че съм й сестра?

— Използвала ви е като поръчител, за да плати с чек в един ресторант. Собственичката му ми даде вашия адрес.

— Супер! — възкликна тя. — Представи си само! Слава богу, че чекът поне е минал.

— Проблем с парите ли имаше?

— Не и с харченето им. Вижте, наистина трябва да се прибирам. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

Казах:

— Значи това, че я няма повече от месец, не ви засяга?

Тя рязко се извърна.

— За тая нейна книга за пестицидите тя пътува из цялата страна повече от година. Изобщо не ни се обаждаше, докато не й свършеха парите. Вместо да си върне дълга, тя ни прати екземпляр от книгата с автограф. Мъжът ми е адвокат на една компания, занимава се с химически сметки. Можете да си представите колко му е харесало това. Няколко години преди това беше ходила до Салвадор — проведе някакво разследване, много тъмно и потайно. Нямаше я шест месеца и нито веднъж не се обади, дори пощенска картичка не ни изпрати. Мама се побърка от страх, а от разследването й не бе публикуван никакъв материал. Така че не, не ме засяга. Хукнала е подир някоя нова интрига.

— А какъв род интриги обикновено я интересуват?

— Всичко, което има и най-малък намек за заговор — тя се мисли за репортер по разследванията и й се струва, че убийствата на Кенеди все още са очарователна тема за разговор на вечеря.

Пауза. Звуци от мултипликационно филмче от телевизора. Тя подръпна косата си.

— Но това е смешно. Та аз дори не ви познавам. Не трябва да говоря с вас… Ако случайно се видим скоро с нея, което е много малко вероятно, ще й кажа да ви се обади. Къде ви е кабинетът?

— Уест Сайд — отвърнах. — А имате ли последния й адрес?

Тя помисли малко.

— Да, защо не? Щом тя може да дава моя, аз пък мога да дам нейния.

Извадих химикалката си и написах на гърба на една визитка адрес на Хилдейл авеню, който тя ми продиктува.

— Намира се в Западен Холивуд — каза тя. — Близо е до вашия квартал.

Казах:

— Благодаря. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо — отвърна тя. — Знам, че ви звучи малко коравосърдечно, но това е така, защото дълго време се опитвах… да й помогна. — Тя докосна устата си, сякаш искаше да я спре да говори. — Ние сме много различни, това е всичко.

В четири и петнайсет бях обратно на Съсекс Нол. Отпред бе паркирана селиката на Ноел заедно с някакъв кафяв двуместен мерцедес с телефонна антена на багажника.

Мадлен ми отвори.

— Как е тя?

— Горе, мосю доктор. Изяжда малко супа.

— Господин Стърджис обаждал ли се е?

— Non. Но други… — Тя изви глава назад към предната стая със заговорнически израз. Явно вече бях вътрешен човек. — Те чакат.

— Кои те?

Тя сви рамене.

Двамата с нея прекосихме антрето. Когато стигнахме до вратата, тя продължи направо към задната част на къщата.

На тапицираните столове в стаята седяха Глен Ангър и още някакъв едър плешив мъж. И двамата бяха облечени в тъмносини костюми, бели ризи и вратовръзки. На Ангър бе розова, а на другия — жълта.

Когато се приближих към тях, те се изправиха и закопчаха саката си. Плешивият бе около метър и осемдесет с телосложение на щангист в оставка. Лицето му бе квадратно и месесто, надничащо над масивна шия, с тен като на Ангър и на Дон Рамп, преди рязката промяна в живота му да го избели.