Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Ресторантът беше най-доброто ми попадение.

Малък и приятен, с атмосфера на парижко бистро. На витрината надпис „Ла Мистик“ с матови букви. В продълговатото сандъче под прозореца — мента и бяла петуния.

Вътре имаше осем маси с покривки на сини и бели квадратчета, вазички от синьо стъкло с маргаритки, бели столове и стени, рекламни плакати за екскурзии в Европа, открита кухня, отделена с ниска пластмасова преграда, където се трудеше мъж с вид на испанец и с готварска шапка на главата. Две от масите бяха заети от консервативно облечени жени на средна възраст. В чиниите им имаше нещо зелено, подобно на листа от маруля. Всички вдигнаха глави, когато влязох, след което отново се заеха с храната си.

Русокоса жена на около тридесет години с огромен, набиващ се на очи бюст се приближи към мен с менюто в ръка. Лицето й бе пълничко и дружелюбно, не особено озарено от нервната усмивка. Косата й бе събрана в кок и стегната с черна панделка. Бе облечена с черна плетена рокля, дълга до коленете, която подчертаваше бюста, но друго нищо.

— Здравейте — каза тя. — Сядайте, където искате.

Огледах се и видях, че двете маси до прозореца предоставят чудесен изглед към клиниката.

— Какво ще кажете за там? — предложих. — И имате ли обществен телефон?

— Ето там отзад — посочи тя към вратата вляво от кухнята.

Телефонът бе монтиран на стената между двете тоалетни. След две позвънявания се чу деловото съобщение на Майло. Казах му, че имам някои неща за обсъждане и че вероятно ще се върна при Мелиса към четири часа. След това позвъних на една художествена галерия в Бевърли Хилс, с която бях работил преди, и помолих да ме свържат със собственика.

— Юджийн де Лонг.

— Юджийн, обажда се Алекс Делауер.

— Здрасти, Алекс. Още нищо няма по оная работа с Марш. Продължаваме да търсим.

— Благодаря. Всъщност се обаждам да видя дали можеш да ми дадеш оценка на една творба, по-точно на две от един и същ художник. Нищо официално, просто приблизителна оценка.

— Разбира се, ако е нещо, за което знам.

— Цветна литография на Касът.

Миг тишина.

— Не знаех, че се занимаваш с такива неща.

— Би ми се искало. Но става въпрос за приятел.

— Този твой приятел продава или купува?

— Може би продава.

— Разбирам — отвърна той. — Точно кои цветни литографии?

Казах му.

Той отвърна:

— Изчакай така една секунда.

След което ме остави да го чакам няколко минути.

— Пред мен са ценоразписите с последните търгове на подобни творби. Както сам знаеш, при оценката на литография състоянието й е от съществено значение, така че без оглед не мога да бъда сигурен. Както и да е, литографиите на Касът са интересни. Особено пък цветните. Ако наистина тези, с които разполагаш, са в чудесно състояние, с полета и без петна, държиш в ръцете си шепа скъпоценни камъни. Бих могъл да измъкна четвърт милион от подходящ клиент. А може би и повече.

— За всяка или общо за двете?

— О, за всяка. Особено пък сега. Японците са полудели по импресионистите и Касът оглавява списъка им при американските. Очаквам много скоро по-важните й работи да достигнат седемцифрено число. Творбите й всъщност са смесица между западен и азиатски светоглед, а тя е силно повлияна от японския начин за правене на литографии и именно това ги привлича. Дори триста би била приемлива цена за една наистина добра творба.

— Благодаря, Юджийн.

— За мен бе удоволствие. Кажи на приятеля си, че инвестицията му е бетон. Ако иска да продава, няма нужда да ходи чак до Ню Йорк.

— Ще предам.

— Bonsoir, Алекс.

Затворих очи и си представих многото нули.

Върнах се в ресторанта. На масата бяха сложени панер хляб и кана вода с лед. Две от жените си бяха отишли. Останалите две тъкмо си оправяха сметката с джобен калкулатор и смръщени вежди.

Хлябът миришеше апетитно, но „лекият“ обяд на Мадлен ме бе преситил и аз го бутнах настрана. Жената, която ме бе настанила, видя това и ми се стори, че трепна. Взех менюто. Двете клиентки излязоха. След като почисти масата им, жената се приближи до моята с насочен към бележника молив. Поръчах си най-скъпото кафе в заведението — тройно еспресо с коняк „Наполеон“, и една купа едри ягоди.

Тя донесе най-напред ягодите — в интерес на истината бяха големи колкото праскови, а след няколко минути и димящото кафе.

Усмихнах й се, но тя сякаш беше притеснена за нещо.

— Всичко наред ли е, сър?

— Страхотно е. Прекрасни ягоди.

— Носят ни ги от Карпънтирия. Искате ли малко прясна сметана?