Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Слаба усмивка.

— Но какво?

— На Мелиса такива неща просто не бива да се казват. Тя си има някакви представи и в никой случай не можеш да ги избиеш от главата й. Не че е кой знае колко лошо. Твърде много хлапета си мислят само за щуротии и изобщо не им пука за никакви идеали. А Мелиса се придържа към принципите си и изобщо не върви по течението, не прави разни неща само защото всички ги правят. Като например с дрогата. Винаги съм знаел, че това е лошо, защото… защото съм чел. А някой такъв като Мелиса спокойно би могъл да бъде… податлив. Популярна, хубава, има много пари. Тя обаче никога не се е занимавала с такива неща. Стои си на принципите.

— Популярна ли? — изненадах се. — Тя никога не е споменавала никакви други приятели освен теб. И не съм виждал някой да идва у тях.

— Малко избухлива е. Но всички я харесваха. Можеше да бъде водачка на мажоретките, можеше да ходи в най-изисканите клубове, ако искаше, но нея я вълнуваха други неща.

— Какви например?

— Главно учението.

— И какво друго?

Той се поколеба, после продължи:

— Майка й. Като че ли най-важната работа за нея в живота бе да бъде дъщеря. Веднъж ми каза, че чувствала, че винаги трябва да се грижи за майка си. Опитах се да я убедя, че така не бива, но тя вдигна пара. Каза ми, че и представа съм си нямал какво е било. Не спорих. Това само щеше да я ядоса още повече, а аз не обичам да я виждам ядосана.

Той си тръгна, преди да успея да отговоря. Гледах го как сваля веригата на паркинга, качва се в тойотата и потегля.

С двете ръце на волана.

Това момче ще отиде далеч.

Сърдечен, почтителен, изобретателен и неумолимо усърден.

Кажи-речи мъжко копие на Мелиса, неин духовен брат. Разбирах защо се е получил отклик.

Добро хлапе.

Твърде добро, за да е истинско ли?

Разговорът ми с него бе задействал радарите ми на терапевт, макар че не бях сигурен защо.

Или пък може би си пълнех главата с разни предположения, за да избегна действителността. Почти не бяхме говорили по главната тема.

Сини небеса, черна вода.

И нещо бяло плава…

Запалих севилята, подкарах и влязох в границите на Сан Лабрадор.

Мелиса бе будна, но не говореше. Лежеше по гръб, подпряла глава на три възглавници със събрана нагоре коса и подути очи. До нея на люлеещия се стол, заеман само преди час от Мадлен, седеше Ноел, държеше ръката й и ту изглеждаше доволен, ту започваше да се притеснява.

Отново в униформата си, Мадлен се носеше из стаята като пристанищен влекач, акостирайки тук да пооправи, там да поизбърше, по-натам да отвори чекмедже. На нощната масичка имаше чиния с юфка, която бе станала на бетон. Завесите бяха дръпнати, за да предпазят стаята от яркото обедно слънце.

Наведох се под балдахина и казах „здрасти“. Мелиса отбеляза присъствието ми със слаба усмивка. Стиснах я за ръката, която Ноел не бе обсебил. Попитах я дали мога да направя нещо за нея.

Поклащане на главата. Отново приличаше на деветгодишна.

Въпреки това останах. Мадлен пошета още малко наоколо, после каза:

— Слизам долу, ma petit choute 20 20 Миличка (фр.). — Б.пр. . Нещо за хапване?

Мелиса поклати глава.

Мадлен взе чинията с юфката и тръгна към вратата, но на половината път се спря.

— Нещо за хапване за вас, мосю доктор?

Поканата и титлата „доктор“ означаваха, че съм направил нещо както трябва.

Усетих, че съм гладен. Но дори и да не бях, нямаше да я разочаровам.

— Благодаря — отвърнах. — Нещо леко би било чудесно.

— Пържола? — попита тя. — Агнешка. Имам двойни.

— Една малка пържола би било идеално.

Тя кимна и излезе.

Останал сам с Мелиса и Ноел, се почувствах като нежелан придружител. Толкова им бе приятно един с друг, че трети явно вече бе тълпа.

Очите й скоро се затвориха. Излязох в коридора и тръгнах покрай вратите към задната част на къщата. Към спираловидната задна стълба, по която Джина Рамп беше слязла при първото ми посещение тук, търсейки Мелиса. Тази стълба вървеше и нагоре. Заизкачвах се по нея, докато излязох на площадка около десет квадратни метра. Най-забележителното нещо тук беше кедровата двукрила врата.

В бравата стърчеше старовремски железен ключ. Превъртях го, влязох в тъмното, зашарих с ръка по стената и светнах. Намирах се в огромна стая, прилична на таванско помещение. Стаята бе около тридесет метра дълга и поне половината от това широка, с дъсчен, прашен под, стени в кедрова ламперия, неполиран гредоред на тавана и голи крушки, кабелите до които вървяха по гредите. Прозорци и от двата края, закрити с мушама.