Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Хубава кола — каза той. — Седемдесет и осма?

— И девета.

— Новите не са толкова хубави. Много пластмаса.

— Харесвам си я.

Той си играеше с ремъците на раницата.

Подхванах:

— Щеше да казваш нещо за Мелиса. Нещо, което трудно се изразявало с думи.

Той се намръщи.

— Исках просто да кажа, че тя е много специална личност. Уникална. Само като я гледаш, и разбираш, че тя е нещо съвсем различно от това, което всъщност е… Искам да кажа, че повечето от хубавите момичета проявяват склонност да се замислят само за повърхностни неща. Поне тук е така.

— Имаш предвид в Сан Лабрадор?

Ноел кимна.

— Поне дотолкова, доколкото съм видял. Не знам, може да се отнася изобщо за цяла Калифорния. Или пък за целия свят. Никъде другаде не съм живял, затова не мога да преценя. Точно затова исках да се махна оттук — да поживея малко в друга среда. Писна ми от преструваници.

— Харвард.

Кимване.

— Кандидатствах в много учебни заведения и не очаквах да ме приемат в Харвард. Но когато ме приеха, реших, че е тъкмо това, което искам, ако се уреди финансовата част от въпроса.

— И уреди ли се?

— Общо взето. С мои спестявания, с отлагане една година да поспестя още нещо и с някои други работи щях да уредя нещата.

— Щеше?

— Не знам. — Той се размърда, задърпа ремъците. — Вече не знам дали заминаването ми е най-доброто решение.

— Защо? — попитах.

— Ами… как така да тръгвам, когато тя търпи всичко това? Тя е… задълбочена. Чувства нещата много по-силно от останалите хора. Тя е единственото момиче, което познавам, интересуващо се от важни неща. Когато се видяхме за първи път, беше невероятно лесно да се разговаря с нея.

Болка в очите.

— Съжалявам — каза той, посягайки към дръжката на вратата. — Съжалявам, че ви обезпокоих. Всъщност мисля, че е малко нечестно да разговарям с вас.

— И защо?

Той разтри врата си.

— Когато Мелиса ви се обади за първи път, аз бях при нея.

Спомних си разговора по телефона. Как Мелиса се извинява, закрива с ръка слушалката.

— И?

— Бях против — каза той. — Против това да ви посети. Казвах й, че няма нужда от… Че може и сама да се справи. Че можем да решим проблема сами. Тя ми каза да си гледам работата, че вие сте били страхотен. А ето че сега седя тук и разговарям с вас.

— Това не е важно, Ноел. Нека се върнем към твърдението ти, че Мелиса е уникална личност. Напълно съм съгласен с теб. И откликът ти към нея е уникален. Затова те е страх да я оставиш, когато тя е в нужда.

Той кимна.

— Кога трябва да тръгнеш за Бостън?

— В началото на август. Лекциите започват септември. Искат обаче да си там по-рано, за да се ориентираш малко.

— Имаш ли някоя специалност предвид?

— Може би международни отношения.

— Дипломация?

— Не съвсем. Струва ми се, че предпочитам нещо, което е свързано с действително изработване на политика. Може би някакъв административен пост в Държавния департамент или Отбраната. Или пък помощник в Конгреса. Ако се вгледате в начина, по който едно правителство работи, ще видите, че всичко всъщност се върши от хората зад кулисите. Понякога на професионалните дипломати също им се налага да вземат отговорни решения, но в повечето случаи са просто назначени на служба фигури. — Пауза. — Пък и си мисля, че шансът ми за пост в сянка е по-голям.

— Защо?

— От това, което съм чел за работа в чужбина, най-важното нещо е откъде идваш — какво е семейството ти, какво е миналото ти, с кого се познаваш — а не какво можеш. А аз нямам кой знае какво семейство. Само мама и аз.

Казано равнодушно, без самосъжаление.

— Това по-рано ме притесняваше — продължи той. — Хората тук отдават голямо значение на произхода. Което означава да имаш пари, които да са поне две поколения стари. Сега обаче разбирам, че всъщност съм извадил късмет. Мама наистина ме подкрепяше и винаги съм имал всичко. А като се замислиш, на човек не му трябва кой знае колко, нали? Освен това виждам какво става с богатските хлапета, виждам ги в какви каши се забъркват. И точно затова уважавам Мелиса. Тя вероятно е едно от най-богатите момичета, в Сан Лаб, но не се държи като такава. За първи път се видяхме, когато тя дойде на вечеря в „Халбата“ с някакви нейни съученици, а аз помагах на мама да сервира. Всички други се държаха така, сякаш бях невидим. Мелиса обаче винаги намираше време да ми каже „моля“ и „благодаря“ и после, след като другите тръгнаха към паркинга, тя изостана и ме заговори — каза ми, че ме била виждала в Пасадина, където ходя да бягам понякога. Никакъв флирт — Мелиса не е такъв човек. Заговорихме се и тогава усетих това… отклика. Като че ли бяхме стари приятели. След това продължи да идва и станахме наистина добри приятели. Тя ми помагаше в много неща. И най-много от всичко искам и аз да мога да й помагам. Окончателно ли е това, че майка й?…