Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Не — отвърнах. — Не е окончателно. Но положението не е никак розово.

— Това е наистина… ужасно. — Поклащане на главата. Драскане по ремъка. — Боже, ужасно е. Толкова ще й бъде трудно!

— Ти познаваше ли госпожа Рамп добре?

— Не съвсем. Миех й колите на всеки две седмици. Понякога идваше да им хвърли по един поглед. Но в интерес на истината трябва да кажа, че тя не се интересуваше много от тях. Веднъж казах, че това са страхотни коли, а тя отвърна, че май е така, но за нея те били само тенекия и гума. После веднага се сепна, извини се и каза, че не искала да омаловажава работата ми. Помислих си, че е много внимателна. Тя изобщо изглеждаше много внимателна. Може би малко… дистанцирана. Мислех, че начинът, по който е живяла, е бил… По-рано двамата с Мелиса… Май трябваше да покажа повече съчувствие. Ако Мелиса си спомни за това, сигурно ще ме намрази.

— Мелиса ще помни приятелството ти.

Той помълча малко. После:

— Всъщност нещата като че ли май са отишли по-нататък от приятелството… поне от моя гледна точка. А от нейна не съм сигурен.

Вдигна поглед към мен. Очите молеха за добри новини.

Най-многото, което можех да му предложа, бе усмивка.

Той сведе поглед и зачопли ремъците.

— Ама съм и аз. Говоря само за мен, а трябва да мисля за Мелиса. Трябва да я видя. Но преди това трябва да наредя куфара на господин Рамп. Мислите ли, че той говори сериозно за тръгване?

— Ти вероятно го познаваш по-добре от мен.

— Нищичко не знам — отвърна той бързо.

— За тях двамата с Мелиса не може да се каже, че са щастливо семейство.

Той не обърна внимание на това, вдигна раницата и посегна за дръжката.

— Е, аз да вървя.

— Искаш ли да те закарам? — попитах.

— Не, благодаря, с кола съм. Онази селика там. — Той отвори вратата, сложи единия си крак на бордюра, спря се и се извърна към мен. — Още отначало исках да ви питам какво мога да направя, за да й помогна?

— Бъди при нея, когато има нужда от човек до себе си — отвърнах. — Слушай я, когато говори, но не се обиждай и не се безпокой, ако не иска да говори. Бъди търпелив, когато тя е разстроена, не бързай да й казваш, че всичко е наред, а то не е. Случило се е нещо лошо и ти не можеш да промениш нищо.

Той ме гледаше и кимаше. Много внимателно и съсредоточено. Очаквах всеки момент да извади лист и молив и да започне трескаво да записва.

— Освен това — продължих аз, — ако бях на твое място, не бих правил никакви драстични промени в плановете си. Оправила се веднъж от първоначалния шок, Мелиса ще трябва да види как ще живее по-нататък. Да оставиш своя живот на положение „изчакване“, значи да я разстроиш още повече. Без дори да го искаш, ти ще я накараш да се чувства задължена към теб. А на този етап в живота на Мелиса независимостта е от най-голямо значение. Няма нужда да носи още един товар.

Той каза:

— Аз никога…

В този миг изтърва раницата си и тя падна на коленете му с тъп звук.

— Книги? — попитах го.

— Учебници. Реших да прегледам малко от материала, който според мен ще вземем тази есен. Нещо като летящ старт, защото съревнованието първата година е наистина жестоко. Мъкна ги насам-натам, ама не съм прочел още нито ред. — Смутена усмивка. — Малко префърцунено, а?

— На мен ми звучи като добра предварителна подготовка.

— Както и да е — отвърна той. — Така е, защото се чувствам задължен… да отида.

— Към кого?

— Към мама. Към Дон… господин Рамп. Той ще доплаща за обучението ми през първите две години. Ако изкарам първата и втората година добре, ще мога да подам молба за някаква стипендия.

— Явно той мисли много за теб.

— Е — беше безучастният отговор, — сигурно се чувства добре, като вижда напредъка ни. На мама и моя. Той й осигури работа, когато… я бяхме закъсали. — Кратка гримаса на болка. Бегла усмивка за компенсация. — Даде ни покрив, втория етаж на „Халбата“. Не безплатно — мама си изкарваше наема. Най-добрата сервитьорка, за която човек може да мечтае. Когато господин Рамп го няма, тя върти цялото заведение, даже понякога замества и готвача. Но той пък е най-добрият шеф на света. Купи ми селиката в добавка към заплатата ми. Намери ми работа у Мелиса.

— Мелиса май не споделя чувствата ти към него?

Той отново се бе наканил да излезе, но се отказа.

— Едно време тя го харесваше. По-рано тя беше просто клиентка, познаваха се, приказваха си. Тя всъщност го запозна с майка си. Бедите започнаха, когато нещата станаха сериозни. Непрекъснато исках да й кажа, че той не се е променил, че той си е останал абсолютно същият човек, а че тя гледа на него по друг начин, но…