Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

На бара, с лице към огледалото, седеше Рамп, подпрял глава на дланта си, а другата висеше отпусната надолу. До лакътя му се мъдреха чаша и бутилка „Дива пуйка“.

Откъм кухнята долетя дрънчене, после отново се възцари тишина.

Нездравословна тишина. Както и повечето заведения, предназначени за обществен живот, ресторантът мъртвееше без него.

Приближих се към бара. Бетъл Дръкър вървеше до мен. Когато стигнахме, тя ме попита:

— Да ви приготвя ли нещо, сър? — Като че ли обядът изведнъж бе възстановен.

— Не, благодаря.

Тя заобиколи Рамп откъм дясната му страна, наведе се ниско и се опита да го погледне в очите. Той обаче не помръдна. Ледът в чашата му плуваше в около три сантиметра бърбън. Плотът на бара миришеше на сапун и алкохол.

Бетъл се обади:

— Малко вода?

Той отвърна:

— Окей.

Тя взе чашата, отиде зад бара, напълни я с минерална вода от една бутилка и отново я сложи пред него.

Рамп каза: „Благодаря“, но не докосна чашата.

Тя отново се вгледа в него за секунда, после отиде в кухнята.

Когато останахме сами, той каза:

— Намерихте ме без проблем, а?

Говореше толкова тихо, че трябваше да се наведа, за да го чуя. Седнах на табуретката до него. Той не помръдна.

Отвърнах:

— След като не се прибрахте у дома, се зачудих. Логично бе да ви намеря тук.

— Вече нямам дом.

Не отговорих.

Той продължи:

— Вече съм гост. Нежелан гост. Надписът „Добре дошли“ се е изтрил от стелката… Как е Мелиса?

— Спи.

— Да, тя доста спи. Когато е разстроена. Винаги когато се опитвах да говоря с нея, тя задрямваше.

Никакво съжаление в гласа. Просто примирение.

— А има от какво да е разстроена. Не бих се разменил с нея и за двадесет милиарда. Лоши карти си е раздала… Ако ми беше позволила… — Той млъкна, докосна чашата, но не направи опит да я вдигне. — Е, сега поне има една грижа по-малко.

— Каква?

— Искрено ваш. Вече няма лош доведен татко. Веднъж даже взе една касета под наем, „Доведен баща“, и си я пусна долу в кабинета. Непрекъснато я въртеше и с часове я гледаше, а тя изобщо не обича да гледа филми. Слязох веднъж да го гледам с нея. Просто за да установим някакъв контакт. Направих пуканки за двама. Тя заспа. — Той вдигна рамене. — Така че, хващам си пътя. Изчезвам.

— От Сан Лабрадор или само от къщата?

Отново свиване на раменете.

— Кога решихте да си тръгнете?

— Преди около десет минути. А може и да е било от самото начало, не знам. Каква е разликата, по дяволите?

Известно време никой от двама ни не проговори. Огледалото отсреща отразяваше лицата ни с едва доловими в сумрака на салона черти. Все пак се виждаше достатъчно, за да се забележи, че изглежда ужасно. Моят вид също не беше по-добър.

— Не мога да си представя — обади се той по едно време — защо го е направила.

— Кое?

— Да отиде чак дотам… да не спази часа си в клиниката. Тя никога не нарушава правилата.

— Никога?

Той се извърна към мен. Небръснат, с торбички под очите. Моментално се превърна в старец — огледалото е било твърде любезно към него.

— Веднъж ми каза, че когато била малка и ходила на училище, била пълна отличничка. Но не защото й било приятно да учи, а защото се страхувала да не разсърди учителите. Страхувала се да не се представи зле. Страхотно праволинейна. Дори едно време в студиото, още когато нещата не бяха толкова натегнати, тя нито веднъж не промени стандарта си.

Казах:

— Чикъринг пробутва версия за самоубийство.

— Чикъринг е един шибан задник. Единственото нещо, за което има талант, е да потулва нещата. Точно затова и му плащат.

— Какви неща?

Той затвори очи, поклати глава и отново се извърна към огледалото.

— А вие какви мислите? Хората понякога се правят на задници. Идват тук, напиват се като талпи, искат да се качат на колата и да се приберат и започват да смърдят до бога, когато кажа на Ноел да не им дава ключовете. Тогава викам Чикъринг. Въпреки че се намираме на територията на Пасадина, той веднага идва и ги ескортира до вкъщи. Или той сам, или изпраща някого от хората си. Но това става с личните им автомобили, така че никой да не забележи нещо необичайно. Нищо не се пише, няма бумаги и колата на пияната свиня е докарана на алеята й. Това, ако е местен. Същото се отнася и за възрастните дами, пощипващи по някоя и друга стока от щандовете. И за хлапета, хванати да пушат дрога.

— А ако не е местен?

— Отива в затвора. — Мрачна усмивка. — Имаме страхотна престъпност. — Той прокара пръст през устните си. — Точно затова нямаме и местен вестник. И слава богу. По-рано си мислех, че е наистина досадно от рекламна гледна точка, но сега си викам слава богу, че няма.